Пенка Руси Радкова-Батоева
(1898-1988)

Babcheto

Биографична бележка от Полковник Никола Батоев

Жена ми Пенка Руси Радкова е родена на 5 април ст. ст. 1898 г. в гр. Разград от току-що завърналите се от Италия нейни родители: Руцка Цони Гергева и Генералщабния капитан Руси Радков. Родителите й заедно с другите две по-големи деца били в Италия цели 5 години, гдето баща й следвал и завършил Италианската военна генералщабна академия.
И така моята жена е родена и расла в средата на офицерско семейство, които в онова време бяха в най-добро социално и материално положение в сравнение с другото население.
Тя е живяла в Разград само последните 6 години. Преди това е живяла в София, Сливен, Видин и Плевен, гдето е служил баща й. В Разград завършва Разградската девическа гимназия и след женитбата си го напуска окончателно. Покрай родителите си, с частни уроци и в училище успява да научи италиански, френски, руски, турски, а в 1916 г. я заварих, че вземаше уроци по немски. Рисуваше много добре и се учеше да свири на пиано.
За пръв път я видях в Плевен през 1911 г., където баща й беше командир на 17-ти Доростолски полк.
Един ден цялото семейство Радкови ни беше на гости. С тях беше и Ружа, сестрата на г-жа Радкова, моя годеница. Майка ми забелязала, че сме се отделили с нея и по едно време ми каза пред всички: “Не гледай на Ружа, а гледай на това (посочи Пенка), тя е за тебе!” - и така стана.
През 1916 г. по време на Европейската война попаднах в Разград. В това време Пенка беше ученичка в 6-ти клас. Млада, хубава, дребна на ръст, но стройна, с красива и кръшна походка. Черна коса, очи черни и бяло лице с много хубав тен на кожата. А с нейните чужди езици, нейната вродена естетика, нейното умение да се държи тя бе интересна привлекателна и занимателна за всички. Далеч надминаваше своите свити разградски съученички.. Още от първото виждане тя ми хареса и реших, че след войната тя ще ми бъде жена., което успях да й кажа.
В края на 1917 г. отивайки в отпуск от Св. Георгевския Дунавски ръкав минах през Кюстенджа – Варна. Там във Варна намерих Пенка на гости у брат си, като мома, завършила вече гимназията. Без много усуквания аз я накарах да се сгодим, което стана на 29 декември 1917 г. И когато я заведох като годеница в Плевен при моите родители, нашите много я харесаха и майка ми каза “Тъкмо жена за теб”. През 1918 г. получих един месец отпуск, (бях на Дойранския фронт), минах през Плевен, взех нашите и пристигнахме в Разград, гдето на 14 юли 1918 г. се венчахме с Пенка. Прекарахме 20 дена на бани Вършец и трябваше отново да се върна на фронта, а Пенка остана при родителите си до края на войната.
И така, след войната в началото на 1919 г. почнахме с нея в гр. Шумен, а после в Русе, аз със своята скромна офицерска заплата (1904 лв. – майор от 9-ти конен полк), а тя със своята младост, енергия и работоспособност и още с голямо желание за хубав и добър живот.
Родиха ни се две деца едно след друго: Данчето и Джджито. А Пенка беше още много млада, почти дете без майка, без свекърва, без др. близки роднини. Как се е справяла с децата и работата, Бог знае. Винаги обаче имаше слугинче и войник- ординарец, които не са могли да й бъдат много полезни. Върнех ли се от работа, намирах всичко в ред и тя, весела и засмяна. Имахме време с нея да ходим на езда. Имах две собствени кобили: Оля и Мрена. Тя яздеше Оля. Тя беше втората жена в Русе, която яздеше. Първата беше белгийка – жената на директора на Захарната фабрика Ив. Мисон.
Скоро ни постигна първото нещастие – заразиха се децата, а после и жената от скарлатина. Джиджито почина на 18 ден. Бог да го прости!.
В този момент ме местеха, но с моралната подкрепа на Пенка аз си дадох оставката и се залових с търговия в гр. Русе. Скоро успях да си купя три места в града, а след това и голямо място южно от Захарната фабрика, гдето построих голям обор за добитък. След 1-2 г. построих там и къща, направих лозе и овощна градина.
На 29 август 1926 г. ни се роди третото дете Дора. А когато ми се наложи да пътувам по моята търговия в Гърция, а по-късно в Палестина и Египет, аз вземах Пенка, защото тя ми беше полезна със своите чужди езици.
През онези години, когато разполагахме много, тя неусетно купувала и трупала в сандъците – събрала дар за дъщерите си. И когато заженихме Данчето, а след това и Дора и когато на пазара нямаше нищо, сандъците на Пенка бяха пълни. Тя не обичаше да разхвърля и раздава дрехите, всичко сгъваше и поставяше в сандъците. И сега, когато трябва нещо за внуците и го няма на пазара, ще го намерим при баба Пенка.
Данчето омъжихме, когато служех в Тича на 21 юни 1942 г. за Димитър Н. Лабаков, търговец от Варна, солиден и състоятелен човек. Родиха им се две деца Николай на 5 май 1943 г. и Дафинка на 11 септември 1944 г.
След уволнението ми, в края на 1944 г. се преселихме в Плевен, при майка ми, но Пенка настояваше да отидем в София, гдето Дора беше студентка по право. През май 1946 г. се преселихме в София и се настанихме в апартамента на бул. Македония 44.
На 1 юли 1946 г. се помина майка ми и това ни принуди да продадем бащината си къща за 3 300 000 лв. на Маргарита и Васил Вънкови.
На втората година от следването си Дора се омъжи на 5 април 1947 г. за поручика от артилерията Карл Хр. Винаров, роден в Плевен. След сватбата те останаха да живеят при нас, поради голямата жилищна криза. На 22 октомври 1947 г. им се роди първото дете Любов.
И така двете дъщери се омъжиха по свой избор – ние нямахме думата, само одобрявахме.
Когато постъпих наново на служба в Трудовата повинност и станах началник на част, на Пенка се наложи да посреща постоянно и най-разнообразни хора. Тя умееше всеки да посрещне и изпрати, безразлично дали това са министри, големци, учени, прости, бедни или богати, наши или чужденци.
Тя умееше да се справя и когато къщата ни се препълваше с гости. Тя ту ще ги занимава със собствена поезия, ту ще им декламира километрични чужди стихотворения, ту ще ги занимава със своите пътни впечатления, от това, което е преживяла в Атина, Пирея, Йерусалим, Хайфа, Тел Авив, Кайро, пирамидите, Порт Саид и пр., и най-после всички ще нагости богато.
Когато Пенка навърши тридесетата си година, в нея разцъфна нов талант – поезията. Тя започна да пише на шега, но скоро нейните стихотворения станаха много по-хубави и издържани от тия на много наши поети и поетеси, които са признати за такива.
А през 1933 г. когато еврейството у нас беше на кръстопът и преследвано от всички, тя излезе с няколко сказки в София, Кюстендил и Плевен за живота на евреите в Палестина. Оказа се, че е притежавала и дар слово. Нейният хубав глас, хубавият й тембър, начинът й на говорене и поетичното изложение завладяваха веднага публиката. Присъствах на първите й сказки в Еврейския народен дом и се опасявах, да не се смути от голямата публика, но скоро не вярвах на очите и ушите си, тя бързо завладя публиката и накара всички стари и млади евреи и еврейки да плачат по своята изгубена Палестина и изведнъж тя стана любимка на евреите.
С Пенка преживяхме вече 31 години, като живяхме последователно: в Шумен половин година, в Русе 13 години, в Кюстендил 1 година, в Радомир 1 год., в Горна Джумая 1 год., в Плевен 3 год., в Тича 5 год., в Плевен наново 3 год. и в София на три пъти 5 год.
През тия 31 години освен местенето ни от град в гради ходенето по чужбина, тя понесе и загубата на единственото ни момче. А по-късно – операция – трепанация на Дора. После две операции на Данчето и Дора от апандисити, най-после счупването на крака на Данчето.
На нея лежеше възпитанието на децата и цялата домакинска работа. Винаги самата тя и къщата й лъщеше от чистота. Тя посрещаше и изпрашеше нашите нескончаеми гости, каквито и днес ги имаме. А днес има да се справя и със своите три внучета.
Тя вече е на 52 години и все още е така млада, красива, стройна, пъргава и с нито един бял косъм на главата. Никой не може да й повярва, че е баба на три внучета. Много обича да седи и работи след като всички заспим. Често остава до 3 ч. сутринта. Докато бяхме в Плевен и майка ми беше жива, по цели нощи седяха да седенкуват, да предат, да плетат и шият. Много често се противопоставям на тези неща, но тя не слуша. Краде от съня си и никога не може да навакса, това, което е загубила, защото къщата сутрин си иска своето. Просто се чудя на нейната несломима енергия, но до кога ще бъде това, няма ли да се отрази на нейните нерви?
Сутрин като стане, се залавя с подреждане и чистене на къщата, кухнята не я интересува, тя й тежи много, въпреки, че готви много хубаво. Обича къщата й да свети и всичко да лъщи като нея самата. Обича ръчната работа, бродиране, шев, предене, плетене и има голямо търпение за тях.
Наивна е и не е интересчийка. Не обича чуждото, лесно се затрогва и още по-лесно се кандърдисва, стига да умеем да я похвалим. Вярва на всички, че говорят истината, и много лесно може да се излъже.
Има силна памет и е много добра полиглотка и филоложка. С много хубав стил. Самостоятелна и не слуша никого, признава само своето мнение.
Нашите характери през целия 31-годишен съвместен живот не се сходиха и останаха две противоположности. Например, тя обича много гости, обича да се забавлява и не ги пуска да си тръгнат. Аз бързо се отегчавам и не понасям много хора.
Тя обича вечер да стои до късно, аз обратно – рано да лягам и рано да ставам. За нея храната е най-маловажното, обича да закусва в 10, да обядва в 1-2 и вечеря късно. Обратното, аз обичам рано да закуся, да обядвам в 12 и да вечерям най-късно в 8 часа.
Когато на нея й е топло, на мен ми е студено и обратното. Когато на нея й се спи, аз мече отдавана съм се наспал и трябва да ставам. Когато на нея й се излиза, аз съм най-уморен и не ми се излиза. Когато тя е на едно мнение по известен въпрос, аз съм тъкмо на обратното. Затова вечно сме се разправяли и карали.. така сме я карали до днес цели 31 години, така ще я караме и до гроб.
Някога на годежа ни на 29 декември 1917 г. моят зет, покойният морски капитан Боян Живков ни благослови: “Мир, любов и добри кавги” и така стана.
Относно здравословното състояние Пенка е много здрава и не е боледувала от нищо, освен скарлатината през 1922 г.
От десетина години има смущения в сърцето. Нощем за момент пулсът й спира, тя скача изплашена и не може да си поеме дъха. След малко се успокоява и заспива отново. Сега се оплаква от болки в дясната ръка.
12 август 1949 г. София
Н. Батоев

 


©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова