ЛЮБА ВИНАРОВА



Стихотворения, написани през 1966 - 1992 г.


 

ТРОХИ ЗА ПТИЦИТЕ
Викат прекъснато хора
конкретни,
фатални,
идеални,
различни
несубективни
и необективни
истини или
никакви истини.
Прекъснато викат хора.
Тръгват унесено хора
след викащи пристъпи,
пресичат улици,
паметници,
мавзолеи, граници...
Изменят идоли
и крачат.
И някъде в средата
спират –
без паметници
 и без граници,
без нови
 и без стари
истини.
Не викат тез, които викаха –
преоградени кланници.
Сплитат се сламени кораби,
стенат отвлечени термини,
слизат непресъздадени благодетели...
И почват отново
да свиркат и викат
прекъснато хора
и да създават
нови конкретни,
нови идеални,
необективни и несубективни
човешки обществени
и нечовешки обществени
прекомбинирани истини.
И тръгват
със свирки и тъпани,
за да си върнат
престранните птици,
които отлитат...
18 септември 1966 г.

ХОРО

Пълзящи трескаво петна
в кръстосаните удари
на тъпъна
и свлеченото виене
на гайда
подскачат с множество крака,
извиват се с безгрижна сила
и се разтърсва моето спокойствие
от чуждото естествено отпускане
и искам да докосна, да държа
въртящият се бясно огнен кръг.
Протегнала ръце се доближавам...
Но съм отхвърлена от пламъците –
с дъх на сухи въглени.
23 февруари 1967 г.

 

ПОСЛЕДНОТО МЪЛЧАНИЕ

Изтръпнала, трептяща
от горещата земя,
аз се отпускам
върху силните ти длани
и върху синята прозрачност
на отминалата буря.
И ни залива във мълчание
единствената тишина
на неизсъхналите капки буря
над пулсиращите още устни.
И се страхуваме във този миг
да не загубим
последните,
летящи над очите ни,
отблясъци на тишината.
26 март 1967 г.

ПРЕКЪСНАТ ВИК

Свиреп, безумен зов –
и дивите коне в галоп
разкъсаха и вятъра, и времето,
и нажеженото туптене на мига.
Солено над лицето ми се свлича
сляпа тишина
и вие, като глад,
мълчание във устните ни.
Забравено е първото
докосване на пръстите.
16 април 1967 г.

ЕСЕННИ ЛАСКИ

Бледнеят радостите ни във суета
и падат върху мокрите листа.
Гласът ти дрезгаво пропада
във глухите мъгли на есента.
И вятърът със сляпа ласка гони
замръзналите сънни цветове.
Разсипва се стената и ръката ти трепти
над белите разкъсани листа.
Притискаш пръсти до слепените очи...
И вмиг прегръщаш митове звезди
и в тишина вървиш към тях,
забравен и простен.
2 август 1967 г.

ПУЛС

Вкусът на вятъра не помня.
В клоните.
В пътеките.
В непадналия сняг.
Вратите скърцат равновесно...
Но аз ще хвърля срещу тях
акорди, като взрив,
ще ги разсипя, като смях
и в пръстите ми ще се ражда сън –
светът на неизмислените истини.
29 ноември 1967 г.

ПОЛЕТИ

Превръщам се в вой
на мотори,
в спокойни и, може би,
падащи вече звезди,
в отпуснати нощи.
И губя последните погледи,
носещи минало.
И губя зелените пътища,
тънещи в залези.
25 август 1967 г.

МИГ

Не чакай есенният бавен лист
да хвърли сянка върху вятъра.
Вземи смутеното ухание на дланите,
обгърнати от топлата трева.
И ще прегърнем падащите птици
двамата
и тъжните усмивки в бурята,
за да забравим стъпките на времето
под мокрия прозрачен залез.
21 септември 1967 г.

Завръщане в есента

Ужасен дъжд.
Градът -
като разплакано дете.
Измокрена и разпиляна,
аз го притискам
до очите си
и искам да го стопля
в своя дъх.
Но се изгубвам между локвите
на тихите студени камъни
и непревратната тъга
на есента.
Октомври 1967 г.

Сутрин, 6 часа


Сънят? Загубих го.
Мълчание в нощта
и в счупените чаши.
Очудено в събудената сутрин
се срещам с улиците снежно-сънени
и с теб. "Ти бързаш ли?
Горчи ми млякото горещо
и снегът.
И аз отивам да заспя
и да сънувам,
как изгрява слънцето.
24 ноември 1967 г.

Монолог зад кулисите

Разхвърляни са думите
с гласа ми
и тихо мръзнат по стъклата.
Не сваляй маската!
Аз помня камъните,
претъркаляни след мен,
и белите цветя във слънцето.
Унесени,
пресътворени недовършено,
без маски сте за себе си...
По-страшно от безмълвие...
Гората ме притиска
в корените си
и с тъмни пръсти
ме пронизва.
Дали съм неочакван лист
или недоизсъхнал клон?
Не плача - търся пътя
между сънищата
и небето, скрито в клоните.
12 декември 1967 г.

Стълби

По стълбите е дъжд
и дъжд.
И капките заглъхват над града
от жълти фарове и неразбраности
през зимата.
Но ние хвърляме
последни шепи пръст
в лицата им
и старите тетрадки
в печките -
наоколо е смешно и блести.
И ти си мокър.
Виждам те.
И, може би, сега
е дъжд през пролетта
и ние тичаме по стълбите.
Март 1968 г.

Дъжд в лицето ми

Ти вървиш, сигурно, във тръстики.
Аз не зная,
не мога да те докосна...
Затвори очите си!
Автомати се целят в зениците
на слънцето.
Ти никого не уби, нали?
Ти в никого не си стрелял, нали?
Тъмно небе и мъртви ръце на деца
тежат върху раменете ти.
Аз не знам...
Ти вървиш, сигурно, в тръстики...
Житата се разпръснаха по твърдата земя
и някаква жена донесе мляко.
Набръчканите й ръце
няма да събудят изгорените ти очи.
Аз не знаех,
какво е това...
Нивите разцъфтяха
между изстрели
и никакви птици не останаха
по тревите.
20 януари 1969 г.

Между жиците - вятърно

Компасни погледи се врязват
в земното притегляне
и бледни радости догонват
недочакваното престрояване
на скоково-спирални бдения.
Отлитащи съзвездия
 от мрачни цитадели
 сноват между ръцете ни
 и болни дланни
 се надигат трескаво,
 вградени в силата на плоскостта.
Главите ни падат на раменете си,
постигнали последното си ослепяване,
объркват се немислещи
и никога немислили.
 Една торбичка кости в стъкленица.
 Един поклон - до всички други
 и край.
Добра вечер.
Добро нощ.
И нека бъде -
добра сутрин.
7 март 1969 г.


Съвсем любовно стихотворение

Камилата на точки
пълзи по ръба на стола
в шипково спокойствие.
Сярно от челото ми
млечни сокове се освобождават
и бягат в дивите
градински пелени.
И съм топла на точки
и тиха.
7 март 1969 г.


Молитвена тишина

Гласовете на хората
изгоряха.
В последния час на деня
хоризонтът е крив
от зелено израстване.
И пак вървят
синове и бащи.
Посиня топлината -
едва ли ще има вода
през деня.
И пак вървят...
Майките ни...
Страшно тръпне земята
от погребения.
В последния час на деня
гласовете на хората
изгоряха
И...пръстта.
24 март 1969 г.


Сънено

Някой измисли една забавена тайна.
Завъртяха се класовете от весели полети
и закъсняха.
Човекът, който видя,
че светлината се губи,
стои до един разкъртен пън
и плаче много тъжно.
Мухичките са изгладено-вкаменелости
по солената кора.
Човекът, който видя,
че светлината се губи,
от стопената боровинкова сладост
заспа.
Малките животинки шумулкат наоколо
и той не може да ги склони в любимия падеж.
Никой никога не е виждал тъмно-олюляна орхидея
върху най-смешния бръмбар с много зелени крилца.
Човекът, който видя,
че светлината се губи,
нарисува червени чайки,
съвсем смешни чайки.
И стана съвсем тъмно.
Сега вече всички заспиват.
После...после някой ще измисли
една още по-забавена тайна.

15 април 1969



Коренищни посоки

И тъмни знамена,
и милион сладки деца,
и крачки - три.
Потъват дървета.
Повече знакови улици
и плакатни скокове.
Увисваш предгрупово -
неусетни викове гърлено те унасят
в картинните разстояния.
Ненаситно те обграждат закръглени полюси
и пълзиш неумело в пясъчно-крилни зеници.
Когато жените успеят да намерят
изгубения козел, може да издъниш
полезната каца от дървен прах
и върхът на падината ще изгасне
преди да се учудиш.
Заваля.
Конете спят нежно и притулено
в косите си.
Прощението не може да се получи
преди солта - и си свободен всеки ден.
Не винаги има сол и тъмни знамена
в знаковите улици.
Претъпкана е земната кора
от всякакви малки неща -
и тъмни знамена и милион сладки деца,
и крачки - три.
Поникват дърветата.

Май 1969


Коледен валс

От полусварени черупки се разтваря
снишена коледна усамотеност
и, както всяка нощ, се будят свраките.
Всички градове телевизорно пропищяват
в първия ден на неизбежно ненужни желания
и никой не те познава.

И те усещам сламено и тайно.

Плещите се влачат напрашено
в глинестите потоци на преоткритието.
Почернявам от гладни звуци накрая
и се разголват коленете
на изтърбушените кресла.
Езически се давят в горските блата
меки животни и минзухари.
Винаги измъчено не забравям машините.

Не очаквай никакви звънци
в предградието на светещия жертвеник.

Май 1969 г.



Преливане

На Ема

Краката на крокодила се пързалят
по лъскавата трева и той вижда
големи празни ябълки.

 "Няма да изядеш коричките им,
защото бялата чиния
е пълна с костилки"

Речният хляб тече между пръстите
на наклонените пещи
и зеленият чадър ще се стопи
в желанията си.

 "Намери ме коленопреклонно
 и млъкни спотаено в жадните квадрати"

Крокодилно претракват
внезапни сънища.

15 май 1969 г.


За смъртта № 19 - вечер

Усещам, как въздухът спира
и няма вода
и само в очите ми
бавно боли
огромна и ясна прегърбена стряха
и кряскащ петел подскача
на жълти крака.
Насечени пътища
от бадемова светлина
плоско се удрят в купчина пръст.
Съсипана е нощта
от глупави неспокойства
и всякакви отрицания.
Пръска се бяло от камъка
и квадрат земя в кехлибара.
Сподавено спира въздухът,
невидим и ням
и няма вода.
Изворите се измориха
и дебнат удавено-пясъчни
в последната суха река.
Още съм жива.
Страхувам се
от предсмъртния миг,
а той е
между рамката на прозореца
и снега.
26 юни 1969 г.

Човекът с клепнали уши и безопасните игли

Небето се отпусна
и земята изсветля.
Човекът с клепнали уши
търсеше безопасните си игли
по паважа.
Тревите станаха розови
от росата
или от сенките на плодовете.
Опушените ми очи се отвориха
и страхът надмина
всичките ми очаквания.
Човекът с клепнали уши
забиваше слънчеви
безопасни игли...
...в розовото ми събуждане.
Очертават се оградени дни.
 
Кой посмя да събере
 последните безопасни игли?
Октомври 1969 г.

В зелените огледала

Зелените тайни са укрити
в дълбоката поляна и бавно
последните светулки падат
от късните слънчеви лъчи.
В ръцете ми - заспиват топли птици.
И се движиш неотклонно
към първото си събуждане.
Неочаквано.
Докосвам светулки.
И бягам в дълбоките тайни
на зелените поляни,
дългите асфалтирани поляни
с много закачени антени
по прозорците на заспалите птици.

Единственият дълг на човека
виси на ъгъла на смъртта.

Пилея кръгове и тъна
в зелените тайни равномерно.
И нежно те откъсвам от погледа си.

Искри накацаха по прага
и вятърът остана далече,
съвсем далече, в последните
светулки на слънцето.
26 август 1969 г.

Балада за първата пролет

Пещерните хора си тръгнаха.
Зелените сталактити и сталагмити
забравиха жадния огън
в шепите на децата
и успокоено замръзнаха
в последния миг.
Между камъните пропълзяха
дълги змии
и от сводовете увиснаха прилепи.
Зимата заспа в стените си.
 
През нощта от небето паднаха
 няколко звезди,
 а сутринта стана топло
 и пещерните хора се разотидоха.
17 декември 1969 г.


По хоризонта от сняг

Нежна и замаяна се приближавам
и бреговете останаха далеч
от светлите примамки за чудеса.
Заплакаха вятърните колела
и кой ли ще разбере,
защо още се въртят напрегнато и неспокойно.
Заспи. Не се вълнувай.
Бялата ослепяла земя
прахоса всичките си викове
и никой нищо не чува.
Градът
онемя от шума си.
Влаковете заминаха в релсите си.
И всеки остава за себе си.
Един път
и повече никога.
Приближавам се нежна и замаяна.
Успокой се.
Чудесата не са примамка, а брегът
увисна по несвързаните жици от сняг.
Февруари 1970 г.

За смъртта № 20 - сутрин

Плодовете на страха зреят присмъртно.
Кръстосани влакове се нижат
в гробищата на изгладнелите кестени.
Моливите и ръкавиците падат шумно.
Красивите птици падат
от гнездата си.
Златна есен ли?
Няма никакви рими.
Елате всички
и запалете по една свещ,
не за Бог да прости, а защото
въздухът много тежи.
Спасете думите от вятъра!
Спасете вятъра от времето!
Мълчанието не означава нищо.
Героите мълчат.
Майките мълчат.
Мълчат стените.
Спасението се забравя
и спомените се бавят в миналото си.
Тъмният поглед на човека забрави!
И вземи онези цветя,
които не си очаквал.
Оплаквам белите си орисници
в тъмното тракане
на първата пролетна гръмотевица.
На границата на дъжда
от локвите израстнаха жълти облаци
и дълги камбани с бамбукови свирки
свободно и вертикално се мокрят.
Вятърно унесени,
в дъното на улицата
и на границата на дъжда
почиват всички човеци и всички слънца.

Май 1970 г.

Между два часа

В гърбавите паяжини
и тъмния плач на светлината
отчаяно грачи
Най-веселият идол на гладните човеци
и те протягат жадни пръсти
към дъното на кладенеца с вода.
Жалостно.
Изядоха тревите.
Разкъсаха паяците.
Откъснаха главите на птиците
и направиха пеещи бичове.
И започна празничният парад.
Любимият Глад цвърчи радостно
в зъбите на гладните човеци.
Зелени барабани от треви пищят.
Тризъбецът на просяците
набучи изпържено слънце.
Жадният пиян оракул изпи
безводното тъмно небе
и е Светъл глад
в ненаситните протегнати пръсти.
Юли 1970 г.

Най-нежна поема

"...восъкът нека разкрий най-напред твоето сърце
твоите ласкави думи, словата ти влюбени нека
да отнесе и молби..."

Публий Овидий Нерон


Между погледите и думите

Когато в тъмните крила на вятъра
птиците стихнаха зашеметено
и капризният дъжд се разсипа
от разсеяните погледи
на късните недоспали часове,
намерих
изгубения жълт фагот
и един мокър балон
и малкият изморен тръбач
се смълча нехайно.
Като желание за цвят
тъмният звук след дъжда
се стопи
упоено.
И, може би, после
ще се облегна
върху ръката ти
шепотно.

Снежният карнавал

Кръжаща бляскава фанфарност
и тъмен лунен смях по устните.
Благоухаещи слова
 като галантен паж
летят.
Невнятен
 стенещ
 клавесин
в недосегаемо венцехваление.
А безумният стар знахар
е съвсем бездиханно пиян.
 "Милорд, аз Ви познах,
 слезте от този декор!"
Неочаквано
избягахме
в медните сенки
на забравената ягодова пътека.


По пръстите понякога - тишина

"Забравихте любимото си бижу!"
Като ненаситно очакване
разпилях бавния глас на нощта
смълчано и скрежно
и дълги светещи полети
се объркаха в косите ми
очаровано
и те срещам улисано
в задъханите треви,
бягащи към хълма.
Забравих сънните вчерашни дни
някъде в края на всички трамвайни улици
и празната антикварна витрина.


Онези цветя, които не сме очаквали

В някоя привечер,
малко преди да усетиш
сянката на залеза
върху ръцете ми лягат
мълчаливи ветрове
и неочакван облак
се топи в есените
разплакано и весело,
а червените есенни плодове,
като отчаяно и топло желание
зреят в дланите
на последния слънчев поглед
и ти се връщаш,
красив и разсеян.
Наистина.
Като онези цветя,
които не сме очаквали.


Бездомни гласове

В жълтеещия връх
на самотните ми измислици,
като обиден котарак,
внезапно се разпадна реалността.
Тихите залезни животни
от тъмнеещия склон
на бездомния землен спомен
ще те заведат
в червената пещера на гласовете,
които помнят всичко.
Едни далечни сънищни мисли
и настръхнало желание
да се събуждаш
в пръстите ти изтръпва.
Послушай най-нежната песен
на гласовете!
Кръгла огледалност от жестове.
Мебелно очертана многословност.
И дълго сенчесто предчувствие
за полети.
Навън някой се смее.
Някой се качва по стълбите.
Някой нарисува една картина.
Някой видя морето.
Някой някъде сънува, че се смее.
Някой се качва по стълбите...
Може би ти си вече съвсем близо
до мен.
Съвсем нежно
до мен.
Преди да се загубят гласовете.


Нежност

Един ден,
когато поискам да видя,
дали има звезди,
ти ще се върнеш,
същият.
И аз ще измисля
тъмно-лилавата скритност
на вятъра
ласкаво,
миг от бавния зимен път
непремислено,
гълъбова вечерност
очудено,
лунна стаеност
влюбено
и ще бъда до теб
тихо,
щастлива и малко сънена.
Високи слънчеви петли накацаха
изгревно


Още съвсем малко...

Загубих старото календарче
и белия кон на раздялата.
Не ме забравяй, моля те.
Намирай ме понякога, моля те.
Кестените остават без сянка,
когато те няма,
поляните изгарят и
гасне смешната витринност
в очите ми, когато те няма.
Извикай ме,
после почакай,
още съвсем малко
на тротоара...
аз ще седна до теб,
ще се облегна на ръката ти
шепотно...
още съвсем малко
шепотно...
най-нежна
и шепотна...
винаги.
Зимата на 1971 г.


...много зими по-късно...

Срещата

Смутено стоят до стената
сини слонове.
Редки розови риби
се разливат в реката
на реабилитацията.
Разкрачени реактори
ръмжат реактивно и
радиацията се разстила върху
равнината на равнодушието.
Естеството на еволюцията
експроприира елементи
на етиката.
В епохата на еманципацията
елеминирам евтини екземпляри.
Щастливи щъркели щръкнаха и дълго
щракаха щепселно ще ще ще ще ще
Апотеоз на анализа
акцентира аферата
на артиста от аориста.
Телено-тленни тръпнат тревите
и тънат в тайната на творението.
Авторът аноснсира авансово
автопортрета си на арената.

Ноември 1989 г.


Завесата падна накрая

Ти се раждаш отчаяно
от тъмното преклонение на звездите
и дългата мъка на залеза.
После бавно се мъкнеш
към края си,
резпокъсан и вятърничав.
Всички други
безмълвно стоят
по местата си
с гръб към стената,
на ръба на вината,
напрегнато взрени
в черния поглед на прилепа.
Безделниците
страхотно обичат
работата си.
А бръмбарите
кръжат над сиренето.
Привлича ме хълмът
на манастирските мисли
и здравето на растенията.

27 ноември 1989 г.


Дълъг разказ за книгата на човека

Човекът,
който пишеше дълга книга,
имаше много бели страници.
Той мина през празните коридори
и по петите му лакомо се разсъскаха
лъскави поклонения.
Човекът,
който пишеше дълга книга,
вече нямаше бели страници.
Той преосмислено носеше пепелта си,
блестейки бравурно
в стените на слепите сенки.
Човекът,
който пишеше дълга книга, вече нищо не виждаше,
защото беше без слънчеви очила.
Тогава се върна глупакът,
който пасеше
свещенните агнета на погнусата.
И реката бавно потече в морето.
Човекът, който пишеше дълга книга,
стои под белия ми прозорец
със спряло сърце между времето.
Може би,
искаше нещо да каже.

17 февруари 1990 г.


Ще завали ли, Господи?

Покълващ изумруден цвят
от зъзнеща човешка болка,
ограбена от ненаситни идоли,
звъни тревожно
в жадните солени храмове
и върху непотребните ни кости
вяло се пилеят
в нощните пресмятания
голи, гладни и настръхнали
копнежи.
Разчленената плът
на безгласното отчаяние
безогледно множи огъня на страха
и мислите се изгубват.
Господи,
бели хора,
солени и сухи
вървят към реката.

27 октомври 1990 г.


Слабост

В мека потайност потъвам -
топлата ти прегръдка ме тегли.
силите ме оставят
на средата на пътя.
Колко са дните ни
дадени -
ласкави и незабравени?
Тръпне по устните ми
бавна наслада.
Мед ли е
или очакване?
Сладко заспивам,
а тебе те няма...

Ноември 1990 г.


Пунктуално и прекрасно представление

Просяците на победата -
пъстри и преоблечени планинари -
поетично прескачат
пясъчните си пирамиди.
Песенно-припкащо
падат позлатени паметници,
преминали последния си полет.
А пазачът пламти
от позора
на плодовитите си последователи.
Пущинак.
Панаир на покаянието.
Покойниците
подпалиха пожарите на покварата.
Но плячката вече не е
покорна и плаха.
Покривалото е поскъпнало
и е малко продупчено.
Пластично-постулатната ни плът,
пленена в пъклени простори,
пулсира пурпурно
в плявата на помпозността.
и погледите на плачещите паяци
постепенно и плавно
проникват
в пукнатините на прозрението.
В полета на протуберансите
проблясват прозорци.

17 ноември 1990 г.


Екс-глаголни кръстове

Наоколо ми -
празни маски с ледени очи.
Клони към сън
печатът на мълчанието.
Смутено мънкат героичните юнаци.
Дебелият пастир,
свит в ъгъла на здрача,
безсрамно се прозява.
В строшените експериментни колби
дрънчат безмилостно
последните глаголи
на най-големия ни учен.
И в траурните му открития
бълбукат ручеите на смъртта.
Преглъщам люто заразените признания
на безусловните измъчени очаквания.
Продрани небеса от състрадание
умират в необятната ни нищета.
Душата ми е жал
и стене
между страниците
на новата луна
и болното небе над нас

25 ноември 1990 г.


Пиесата

Свърши пиесата на пелтеците.
Сводници зъзнат между декорите.
Потърпевшите плачат от срам.
Озверелите зрители гълтат стрихинин.
Няма опиумни афиши.
Глътка въздух помага, но свърши.
Жално вият хиените
на идейните аксиоми.
Мършата на продраното ни съзнание
е само огризани кости
по бойните кланници.
Воините се отдръпнаха
и прегрупирано
се разпаднаха от самоспасение.
Блоково-центрови
и напълно унифицирани пъпеши
зреят в бостана на злото.
Няма никакво покаяние.
Гост-режисьорите
скриха шампанското -
хвръкнаха само шапките.
Аплодисменти.

Случайни сенки се прокрадват
в мислите ми за деня
и скелетите на нощта,
огрени от прожектори
и от мълчание,
се движат скърцащо и леко.

12 декември 1990 г.



Отражение

Да бъде днес -
сега -
една последна спирка.
И после -
да няма повече следа
и никой вече да не води.
Да си прекрачил през пръстта
и тъмните квадрати на стената.
Засипани от восъчни условности,
замръзваме
и няма сила,
която да стопи
безумните желания на огъня.
Камбаните на срутените черкви
звънят самозабравено в душете ни.
Бленуваме за нежност
и потайно гоним влаковете,
пръснати сред падналите
в клоните на клена облаци.
В една сълза се отразяват покривите на земята.

12 декември 1990 г.


Връщане

Преживяхме мъртвото време
и сега се давим от въздуха.
Старостта се промъква
непристойно безсрамна
и прелива през края на съвършенството
В градовете с безславните подвизи
вече стихват полека зяпачите.
Но градината е проскубана,
макар че пазачите
още пазят пътеката
и подпират оградата.
Спасителят е наблизо.
В тревите никнат розови яйца
и млади момчета
се молят за малко мляко.
Бягам над чертата
унесено и свободно.

12 декември 1990 г.


Апокалипсис

Ангелите на амнезията ни атакуват алчно,
Преобръщайки постоянно призмите на познанието.
Откриваш огледално образите на омразата и
Костенурките креатурно копнеят за копчета.
Абсурдните антени на актинията афектирано
Линеят в линиите на лесната лъжа.
Издъхват изворните изтощени иноци и
Прекосяват праговете на пресипналата пустота
Студени силни сини светлини се сипят над
Изтънчените изчадия на изхабената измама.
Сега съвсем скоро следва съдът.

13 декември 1990 г.



Късни сънища

Грабливи сенки свличат плащовете
на покоя
и като зъзнещо докосване
блести над нощния предел
една изстрадана дъга
от бели ласки и кордели.
Пищи неумолимо в мозъка ми
разтревожена комета
и се разлива в късното небе,
осеяно от неизпълнени желания.
В саксийте розите не цъфнаха
и само ги очаквахме.
Плътта на заека
не може повече да издържи
и се разпада.
Леко, леко пристъпвам
през пухкавите пътеки.
Облакът ме обгръща
и белият ангел се спуска блаженно -
няма никой да ни усети,
молитвите ни са тихи.

10 януари 1991 г.



След залеза

Преуморено неумерени
не можем да заспиваме навреме.
И някой все стои
край стълбите и дългите фенери
на раздялата.
Природните ухания
обгръщат тайно
бягащото ни съзнание.
Замръзнали край пътя
дремят монументи
и лозов лист им прави
сянка

Юни 1991 г.



Тихо, тихо...

Минавам -
между другите.
Оставам -
без всички.
Усещам -
водата в очите.
И страшно дълго сънувам.
Скърцат каруците от пресищане.
Спира дъждът на времето.
скриват се
като дълга лепкава сряда
горещите камъни.
На кръстопътя стят елените -
вятърът на студените погледи
в тъмните им очи се оглежда.
Дълго те чаках
край извора
От ужас
перата на птиците побеляха.
Сълзите ми не стигат -
огледалото ги поглъща.
Помня
очите ти.
Бавно
бавно
бавно
отварям прозореца.

11 октомври 1991 г.



Гравитация

Гранитни глобуси гъмжат гротескно.
Гостите - галванически гарвани -
грабят гнездата и грачат
в гребена на гнева.
Гласовете ни гаснат в глинести гробове
и голата глупост на гилотината.
В гиздавите гайтани на годениците
се гушат гатанки
и гневни гладни господари
се гърчат в градските градини.
А грижите ни гаснат като гербери
в готическата гравитация
на гордостта.

19 октомври 1991 г.


Шепоти

В разголените черепи на здрача
се роят звезди
и струните се късат уморено.
От дневни мисли
светещият кръг събра
стъпките на всички гари.
Обърнати обратно погледи
се впиват
в есенното ни претърсване.
Луната от пожарите,
възникнали по невнимание,
в чашата ми пада
и синджирите на пръстта
придържат последния ми дъх.
Големият кон на тревата,
доведен от земните пришълци,
веднага след мене тръгва,
щом си помисля за огледалото.
От дългото вътрешно затъмнение
саждите по стъклото са на черти
В ръката на стръмното закъснение
русите къдри на лятото се изсипват.

17 октомври 1991 г.


Шапките

Всички свалиха шапките.
Останаха по голи глави.
Прозрачно и призрачно
бродят измамници и
разместват
знаците на кокошките.
Чревоугодници се отричат
от вярата,
влачени от незнаен нагон.
Инкубаторите изстинаха и

киното свърши.

Март 1994 г.


Песента на белия вълк

През покрива минават
бели лунатици
и стълбите
от сънищата се рушат.
Далечни лястовици кацат
на чемшира
и снежни писъци блуждаят
между живите,
а ти винаги стигаш стобора...
Все по-близо е краят
на блясъка.
Близо е тихото езеро.
Тихо е в стаята на утехите.
Всички
един по един си отидоха гладни.
Вълчите песни приспивно
проникват над облака.

Всичко е в десетте Божи заповеди.

Май 1994 г.


© 1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова.

 

 

high speed internet service