МАМИНКА  
неизвестни страници от миналото на българите...

От спомените на Пенка Руси Радкова Батоева (1898 - 1988)

Маминка
Руцка Цони Гергева - Радкова

(1868 - 1966)

Торино, Италия - 1895 година

Майка ми Руцка Цони Гергева е родена на 24 септември 1870 г. в гр. Разград. От майка Мария Ненчова Ганчова и баща Цони Гергев Механджоолу.
Тя е завършила V клас в Разград и като най-голяма от седемте деца на баба Марийка, е била оставена да й помага в домакинството, въпреки, че в къщи винаги е имало слугини и кадънки помощници.
Майка ми е била умна, ученолюбива и способна, но майка й не я оставяла свободна да прочете някоя книга, а я натоварвала с плетене на дантели, покривка за маси, легла и пердета, които още помня от бабината къща – бели колосани с волани и на края на воланите пак дантели. Когато мама искала да прочете някоя книга се скривала в гардероба и там при най-оскъдна светлина четяла и се просвещавала.
Още ненавършила шестнадесет години, въпреки несъгласието на баба Марийка, майка ми се оженила за подпоручик Руси Илиев Радков от с. Осенец. Баба не искала зет офицер и при това селянин, тя я гласяла за търговец.
През първите години от брака си родителите ми са живели в Разград, Шумен и София, през което време им се родили четири деца – Жорж -1889 г., Мара – 1891 г., Цветанка – 1993 г., Илийчо – 1897 г. Последните две деца заболели едновременно от дифтерит и в една нощ се поминали.
В края на 1894 г. баща ми бил назначен в София за адютант на военния министър Михаил Савов, а после бил изпратен в Италия да следва генералщабна академия в Торино. С нето заминала и майка ми с брат ми Жорж и сестра ми Мара.
Майка ми научила много добре и бързо италиански език. Ваканциите са прекарвали по красивите курорти на Средиземно море и по френски курорти, където е научила и френски език.
В Торино е вземала уроци по музика и езици. Там тя усвоила маниерите на европейката и до края на живота си умееше да се държи и да респектира околните. За всички тези разходи баща й ги е подпомагал финансово, защото стипендията не е стигала за всичко.
През средата на 1897 г. тя забременяла с мен и за раждането ми се е върнала в Разград. “С теб казваше тя, “аз съм обиколила всички красиви места на Италия и Франция, всички прочути картинни галерии и музей, където човек се захласва и немее, и затова в тебе има толкова художествено чувство”
Баща ми остава на служба пак в София, но скоро като .генералщабен офицер тръгва да странства из гарнизоните на България. София – Сливен, там се роди сестра ми Надка – 1902 г. После Видин, където се случи най-голямото нещастие в семейството ни – смъртта на сестра ми Мара.
Баща ми пожела да бъде преместен от Видин, където майка ми беше безутешна. Назначиха го в Плевен – началник щаб на 9 пех. дивизия с началник на дивизията – генерал Павел Христов. Генералът бил извънредно бърз, нервен, припрян, заядлив и груб, а баща ми спокоен, учтив и по-бавен. При така рязка различаващите се характери сблъсъка беше неминуем и баща ми си подаде оставката в 1911 г. и се прибра пак в Разград, където по настояване на мама откупиха наследствената къща на генерал Г. Сапов (къщата на вуйчо Алекси Саполу). Къща по-стара от 150 години, голяма, удобна и с чудна вътрешна архитектура. В Разград в.през 1911 г. се роди последното ми братче Емил.
Следващото занимание на баща ми беше търговия – фабрика за безалкохолно напитки. В тази нова работа мама прояви своите търговски похвати и предвидливост. Работата вървеше добре и щеше да бъде още по-добре ако не беше крайно доверчивия и мек характер на безподобно честния ни баща. Слугите систематично го лъжеха и крадяха. Мама беше винаги много бдителна, през войните й дотегна и ликвидира содолимонадената работилница (фабриката, както я наричаха).
На ръст мама беше дребна, стройна, подвижна, със кръшна походка. Дори след 70-е години, ако я наблюдаваш отзад, ще я вземеш за млада жена. Имаше черни очи, бял цвят на кожата, всичките й зъби здрави и хубави и тук там някой бял косъм на главата на досегашните й години 84. Пъргава работлива, обичаше и умееше да шие фино бельо, но за груба работа, пране, чистене, миене, винаги умееше да намери кадънки и слугини. Владееше много добре и турски език. Беше съобразителна, схватлива и предвидлива. Колкото баща ми беше бавен, нерешителен и наивен, толкова тя беше решителна и бърз се ориентираше във всички търговски работи. Беше тънък дипломат, тактична и учтива с хората. Нейните думи винаги бяха спокойни, добре измерени и винаги постигаше желаното. Знаеше си добре сметките и беше малко егоистична. По дух и до сега е млада, още се интересува от всичка и обича да се носи по последна мода. Писмата й са така живо и картинно написани, че ти се струва, че тя праща снимки, в които са отразени всички околни с техните приказки и мисли. Би била чуден кореспондент от световен мащаб. След смъртта на татко и трагичното убийство на големия ми брат през 1945 г., тя макар и сломен, запази своя дух и жажда за живот.
Относно здравето, тя бе винаги много добре. Боледува в средна възраст – 45 г. от остър ревматизъм само на дясната ръка. През 1943 г. получи общо схващане, нещо като слаб удар, който упорито лекува и след като ходи с Никола 1944 г. в Поморие на кални бани, се поправи и пак почна да ходи бързо, кръшно и неуморно.
Сега продължава да живее в Разград, въпреки, че хубавата ни старинна къща е съборена от общината, за да даде лице на няколко глупави малки къщурки, но на общинари. От голямата къща останаха три стои, които бяха кухни и перални, а сега поправени, чисти и подредени са приветливо жилище. И в двора има едноетажна постройка състояща се от две стаи и кухня, които чрез коридор са свързани със старото тристайно отделение. При мама живее сестра ми Надка, женена за полк. Иван Анастасов, с две деца – Росица и Капка.

leafborder.gif (3441 bytes)

©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова