МАМИНКА  
неизвестни страници от миналото на българите...

ПИСМА

1943 година

3 януари 1943 г., Плевен

До г-жа Пенка Батоева
Тича

Мила госпожа Батоева,

Вашето поетично писмо с фотографията на г-ца Дорка ми достави истинско удоволствие.
Най-първо на цялото семейство Ви честитя Новата година и Св. Христови празници. Пожелавам Ви весело и щастливо прекарване и изпълнение на желанията Ви.
Благодаря на г-ца Дорка за фотографията. За да мога по-често да я гледам, съм си я сложила на бюфета в столовата. Всички у нас я харесват. Мишо ме пита, в действителност ли е така хубава госпожицата. Той съжалява, че не го е имало, когато идвахте у дома, но Вие пак ще дойдете в Плевен и ще се случи да я види. Как е тя сега? Как се чувства във Варна при сестричката? Ние очакваме Юрий за празниците и мене, колкото приближава, ми се струва, че вървят бавно дните и почвам да си мисля дали ще си вземе отпуска, или само два дена ще бъде. Докато успея да го видя и му се порадвам и той си отива.
Зъболекарството ми отнема много време, но сега в сравнение с други години съм по-свободна и мога да се занимавам с домакинството, но повече ми се чете. Особенно ме занимава политиката и това ми отнема цялото внимание. Това ме прави доста нервна, въпреки съзнанието ми, че този проблем не съм аз, която ще го решавам. Чакам с нетърпение предаванията по радиото от наши и чужди станции. Не ми се ходи никъде по гости, освен на разходка до парка или градината, или на кино. Хубавият филм запълва душата ми.
Много поздрави от моя мъж и Мишо на цялото семейство.
Целувам Ви,

Д-р Манева

Именният ден на нашия Юрий е на Гергъовден, а рожденият - на 31 декември.

 

11 февруари 1943 г., София

До г-жа Йорданка Лабакова и
г-ца Дора Батоева
Варна

Мили мамини Пусанки,

Откакто сме дошли, от ядене и пиене ще се пукнем. Всяка вечер сме канени на вечери. Единствено тази вечер сме в къщи, но понеже аз отидох след обяд у Ваньо Кацаров, баща ви отишъл с Тодор на кино и още го няма, а аз си счупих краката да се върна рано, та не можах да видя нито Ваньо, нито чичо Игнат и жена му, които специално заради мене щяха да дойдат. Не ги дочаках, още ми е жал.

Още първия ден се обадих на д-р Юрий Манев и първото нещо, което ми каза, беше: “Защо Дорето не отговори на двете ми картички?” Понеже носехме подарък за него от леля ви Иванка, извикахме го на среща във Виенската сладкарница, срещу кино “Европа”. Пак пита за Дора и се сърди защо не му е драснала нито един ред. Похвали се, че си е обзавел кабинета и купил скъпа гарнитура за чакалнята и по това си пръснал всичките спестявания. Иска преди да си тръгнем, да прати на Дора някакво писмо и нещо друго, но какво е то, не съобщи.

Баща ви купи на Дора и мен шлифери - бели, каквито Дора желаеше. Аз ходих при Прецлик да ми ушие една рокля, а тя не можа да вземе поръчката, понеже току-що приела поръчка на една булка, която отива на сватбено пътуване до Берлин. Това е сватбата на някакъв богат адвокат, който дал поръчка за 17 рокли. Това са луди работи в тези съдбоносни дни. Тук е голяма суматоха. Донесоха във всяка къща за попълване сведения кой къде ще се настани в провинцията. Евакуират население, особено тези, които имат деца. От понеделник ще закриват училищата. Учениците от мъжката гимназия - седмите и осмите класове, остават на разположение на властите - ще охраняват столицата. Стринка ви Надка заминава с децата за Етрополе. Много народ напуска града. Бяхме при д-р Йорданови, които едва не ни изхрускаха от любов. Докторът е заминал днес за Швеция. Леони от една година е в Берлин и след като прекарала там у чичо си Първан Драганов, вкусът й станал много изискан и претенциите й за брак по-особени.

Баща ти се върна от кино. То било само за дипломати в японския културен център - филм за техния флот. Баща ти попаднал между проф. Станишев и г-н Белинов. Професорът и жена му се интересували за Данчето, Митко и Дора. А
д-р Юрий Манев пратил някаква книга в магазина на чичо ти за Дора. Утре ще я взема и ще я видя.

Леля Дочка омъжила Надя за много богат и добър адвокат от Скопие. Били тук, заминали за Пловдив, пак ще се върнат и после ще си отидат в Скопие. Много писах, много драсках, все неща, които не са много важни или съвсем незначителни, по вашето писмо нищо не писах. Чичо ви нямал вече нито ризи, нито фланели. Тези дни при него е тъпкано с народ, обраха му магазина, не може да насмогне. Най-новото е, че ще си купува чичо ви Петко пиано, той ще свири, бил голям любител на музиката.

Не успях да си направя косите на електричество, нито си взех ръкавици, светът се е завил и замаял. Мама си ги цунка и тримцата.

Мама

25 февруари 1943 г., Варна

До г-жа Пенка Батоева
Тича

Мила мамо,

Край мен са Дора, леля Надка, маминка, мама Даша и Капчето. От всичките имате много здраве.

Днес каних на обяд леля Надка с маминка на обяд. Тъкмо добре ми дойдоха кокошките. Едно задължение по-малко.

По Ислям ви пращам храната, но не съм питала колко струва. Благодарим за гроздето и ябълките. Ислям ще се върне утре вечер, пратете по него пробните снимки и колко искате от всяка една от тях за вас. Аз отделно ще си поръчам за мене.

Леля Надка ще си заминава в края на този месец за Разград. Маминка не може да дойде в Тича, защото не се чувства добре. Не й се иска да се блъска по влаковете. Дошла само да помогне на леля Надка да си прибере багажа.

Вчера разпуснаха търговската гимназия - ще им признаят годината. Дора и тя се надява да ги огрее същото, но още нищо няма. Целувам ви сърдечно.

Данчето

Мило Пенче,

Как така се случва, че все се разминаваме. Днес от 11 ч. сме у Данчето, гдето прекарахме много хубаво и съм много доволна, че пак можах да видя Данчето и Дорето. Дойдох, както знаеш, да прибера челядта си. Прибрано вече, аз почти нищо не мога, но като сянка и кураж. Дано Бог ни запази и нищо лошо не се случи, но нека се вземат мерки. Ако стане нужда да се бяга и е наложително, не му мислете много - право в Разград се озовете.

Хайде Бог всичко на добро да го обръща и пази целокупна България. Много здраве и спокойствие на теб и Никола. Довиждане при по-добри и светли бъднини.

Целува ви майка ви

 

28 февруари 1943 г., Тича

До г-жа Руцка Радкова
Разград

Мили мамо, тати, обични ми родители,

Много време мина, откакто не ви писах. Знаете вече, че имаме гости и в залисия и работа времето се изнизва неусетно.

Но не е на гости зълва ми, а етърва ми Надя с децата и те като всички деца, лудуват, тичат, немируват. Те не са вече много малки. Динка е по-висока от Дора. Тук е и Данчето с детето, като Митко идва всяка събота и си отива в неделя вечерта. Тодор също идва през две седмици, остава по 2-3 дни. Всички сме здрави. Децата, като се събраха повече, отвори им се апетит, пък и простор, въздух и разходки не им липсват, та добре вървят. Уроци нямат, не им се работи и само си мързелуват, та де да видим.

На Дора й се яви кандидат, сестрин син на народния представител. Много богато момче, свършил семинария и не пожелал да се опопи, свършил след това свободния университет и бил в Земеделската банка в София, а сега е съдружник на народния. Той завежда фирмата. Но Дора се смее, дума не дава да издумаме. леля му жени син, бяхме сватбари, едни от най-икрамосваните. Три дена по ред ни пращаха калесници с вино. Момъкът казал, че като я видял, занемял. Толкова години живял в София, такова момиче не бил виждал. Казал на леля си, че по Великден ще я поиска.

Как се смяхме, как задявахме Дорето...

Италианците си заминаха, с изключение на 40 души, които останаха с капитана си.

Двамата градинари заминаха - милите хора, толкова добри и почтени бяха. На тръгване дойдоха да се сбогуват в къщи. Дадох им една кутия мармалад и по 250 лв. за из път. Толкова бяха свикнали с нас, едва не се разплакаха. Влакът им потегли бавно, с някаква тъжна тържественост и когато минаваха покрай вилата, излязох да ги видя всичките за последен път. Бяха натоварени на конските вагони, като ме забелязаха, че като писнаха всички в един глас - signora, signora... но тъй тъжно, като че ли ги отнасяше влакът на заколение. Още ми трепти в ушите този сърцераздирателен вик и сякаш никога няма да го забравя. На гарата най-младият градинар, който никога в живота си не е бил градинар, а гален единствен син на майка и баща, плакал много. Оставиха си адресите и двамата и взеха нашия. Казаха ми, ако останем живи, непременно ще ви се обадим, signora, не получите ли нищо от нас, знайте, че най-лошото ни е сполетяло. В този ден бях като болна. Много мил народ били италианците. От тук ги взеха германски офицери и войници, които видимо се държаха сурово и студено. На съдийската гара един възрастен германски офицер им взел шинелите от гърба, защото бяха с наши шинели и ги оставили в конските вагони да пътуват голи в студа. Младите германски офицери молили да им върнат шинелите, на което им отговорили “защо им са шинели, нали знаете къде и за какво ги водите.” При тези думи, казани на немски, италианският поручик Данон, който знаеше немски, побелял като платно. Този разговор го предал на нашите деца един български трудовак, който също пътувал с тях до София. Горките, дано не бъде истина, колко се радваха, че заминават за родината си, но на тръгване радостта им беше смутена от едно особено чувство на неизвестност и несигурност.

От както съм получила последното писмо на мама съм много неспокойна. Хайде, като се пооправи времето, нека дойде да се поразходи до тука и да види новото си правнуче, че е направена поръчка за още едно. На Данчето й е лошо и детето го гледаме всички. Лоши времена са, неизвестността е тъй голяма, а тя от нищо не се бои, поколение създава.

Тук е Варненският народен театър. Бяхме на всичките му представления, като ние двамата с Никола се ползваме от гратиси, но той им помогна много, големи услуги им направи. Долен чифлик е сега една столица, има много, много избягали от София. Забележете не употребявам тази френска дума “евакуирани”, защото си имаме няколко подходящи български. Уж се мъча да не вмъквам в речника си чужди думи, но тук-там се увличам несъзнателно, защото много думи са получили международното си право, което всъщност не е право.

Как е Нуцито? Не е излишно, ако помоли бати, да пише на генерал Лукаш, те са приятели, а Лукаш е властен. Това го повтарям вече, а изглежда нищо не е направила.

Целувки от мен и децата и поздрави от останалите.

Ваша Пенка

17 март 1943 г., Разград

До г-жа Пенка Батоева
Тича

Мило Пенче,

Вчера пристигна Надка с децата. Данчето и тя се приготвила да идва при вас в Тича, но още не пускали Дорето, защото нямали такова нареждане, а пък им казали, че доброволното евакуиране почва от 18 т. м.

Ние за сега всички сме добре с изключение моите крака и ръце, но аз свикнах вече с тези болки и ме е срам да се оплаквам. Още нищо не сме предприели по багажа, студено, постоянно прихвръква сняг, непозволяващ още да разтоварваме багажа, докато не се постопли времето, инак рискувам с тези крака и ръце да се разболея повече. Сега ще се помиряваме с моята обстановка.

Дано това, което плаши хората не става. Вие вярвам ще сте запазени там, в случай че и от там трябва да се бяга, ще дойдете тук, че и тук не дай Боже лошо, колко ще сме опазени - Бог само знае. Но във всеки случай аз съм напълно уверена, че добрият Бог и сега ще запази България от войната поне. Вчера ни дадоха по 40 гр. сирене и толкова кашкавал. Няма що, ще търпим на тези наредби, че може да доживеем и ние старите по-блажени времена, каквито бяха.

Особено хляба, не мога никак да го ям и от това страдам много. До сега намирах брашно от тук, от там по малко и си месих по един хляб в седмицата и си го ядях цяла седмица сама без тати ти. Той не го докосва, понася с удоволствие този, който ни дават.

Радвам се, че ти си добре и здрава за сега, за да можеш да тупуркаш по пристигането на внучето.

Много здраве на Никола и на теб.

Майка ви

Представителна рота на Италианската Кралска гвардия за погребението на Цар Борис ІІІ - август 1943 г.

През август 1943 г. за погребението на Цар Борис III в София пристига почетна представителна гвардейска рота от Италианската кралска армия, командвана от капитан Едуардо Басси и трима поручици, в състав от 140 души.
След погребението заминаването на ротата за Италия е осуетено заради преврата на генерал Бадолио и поради намесата на представителите на германското командване в България, тъй като италианската рота се обявява в подкрепа на новото правителство в Италия.

Известно време ротата е настанена във Военното училище, след което е разоръжена и е изпратена в Държавно трудово горско стопанство „Тича" – с. Долен чифлик, с командир Полковник Никола Батоев.
Полковник Батоев и неговата съпруга Пенка, която знае италиански, посрещат много радушно италианците. Офицерите са настанени в отделни стаи. В стопанството капитан Басси пише книга за войната и десетина години по-късно, вече като генерал от карабинерите, ще сподели пред един италиански вестник, че прекараните близо дванадесет месеца в „Тича" са оставили у него чудесен спомен за българите и за българските трудови офицери и войници.
Пенка Батоева пише писмо до царицата и до Червения кръст за оказване на материална помощ на италианците и за връщането им в родината. Скоро пристигат много дрехи, храни и първите писма от Италия.
Към края на 1944 г. итали¬анците са върнати в София, а по-късно през 1945 г. замина¬ват за Италия.

 

 

 

27 септември 1943 г. Тича

До г-н Емил Радков
Шумен


Мило ми и обично братче,
Първото от трите ти писма получих в навечерието на заминаването ни за София, второто е дошло в мое отсъствие и третото пристигна вчера. На всичките ти писма ще отговоря днес, защото е празник, защото съм болна и защото се намирам в напрегнато очакване на гости, които трябваше да дойдат още преди два дни. Пътувахме на връщане с генерал д-р Боснев и семейството му, с които летувахме миналата година и от където си създадохме добри спомени. Много се радвах на тяхното гостуване. Докторът е рядко съчетание на ум и деятелност, а енергията му е неизчерпаема. Възхитителен е, не можеш да му се наслушаш, цял те запалва за обществена работа.
Като го слушам колко работи е направил, какви открития, с неизмерима полза за времето си, всички ние останалите изглеждаме мънички, кекави, като пребити котета, мякащи и въртящи се само около своите грижи и неволи, без да можем да направим една смела крачка навън за някакво общо благо. Ценен човек - воля и неуморно трудолюбие, никакви фусти, никакви поли не го интересуват. Жена му с децата му, това е целият и най-близкият му свят.
Сега по твоя въпрос. Няма средно решение, или, или... Сам трябва да решиш. Направи каквото е нужно, но без злоба, без яд, защото нищо не изморява, нищо не изтощава повече човека от ядът. Яд е руска дума и значи отрова. Питам има ли смисъл цял живот да пием отрова, когато имаме само един живот. И не напрегнем ли умът си, за да го създадем по наш вкус и желание, то какво тогава можем и какво ни остава? Но пак ти повтарям, спокойно, без отрова, без яд!
Действително човек е виновен за собственото си нещастие. Сам той и никой друг. Когато виждаш насреща си трап или пропаст и вървиш със затворени очи, неминуемо е да паднеш вътре. Кой ще ти е виновен за това и кой ще ти помогне, когато ти си скочил сам. Този, който съумее сам със собствени сили и ум да се изкатери по стръмните стени на своето нещастие, ще знае за
в бъдеще да не затваря очи пред явните опасности, а даже когато ходи по гладкото, зорко ще се
взира в стъпките си.
Сега успокой се и разбери истината. Не се ядосвай на никого, никой не ти е виновен, ти сам си си виновен, защото всяка дума, всяка постъпка води своите последствия. Аз дори смятам, че щастието, което тъй много се бленува от целия свят не излиза от другите, а от нас самите. Не напразно простата поговорчица казва: “Каквото си постелеш, на него ще легнеш” - Мъничко и простичко, но пълно с поука. Значи, разбрахме се - ние сме ковачи на съдбата си. Няма друга съдба. - Всяко последствие е низ от причини. Сега се успокой и чакай.
Скоро беше у нас г-н Джамджиев, който се произнесе много ласкаво за теб. Че много добре си подготвил някаква представителна рота.
Едно ще те помоля в името на твоето добро, никога не казвай: “Аз съм интелигентен.” Знай, че интелигентността се схваща само от интелигент. Тя не се каза, тя сама изпъква и не си ти, който трябва да я заявяваш, а другите да я открият. Прави всичко, за да можеш да живееш под този достоен етикет. Но за това се искат умствени и морални сили. Не се дразни от дребни работи, бъди велик и ето прокуденото щастие ще се върне, прокудено от твоите постъпки или думи; ще се върне, ти ще коригираш сам себе си, за да имаш това
право над другите. За този живот се иска много малко - повече гимнастика на мозъка - чисто и
просто - ум и разум!
Бях в София за три дни, колкото да си пипна тази неприятна инфлуенция. Ходихме у ген. Красновски, който беше много любезен и ни задържа до 2 ч. сл. полунощ. Там беше и семейството на полк. Д-р Даскалов - дворцовият лекар. София е черна и тъжна. Големи черни знамена са спуснати от всички здания. Високи жертвеници, наредени в шпалир от двете страни на улиците от гарата до "Ал. Невски", навяват хлад в душата, напомнят нашата българска злочестина - смъртта на най-върховния ни вожд, смъртта на истинския човек и християнин, смъртта на великия ни цар Борис III. - Бог да го прости! А нас да ни закриля! Колко големи има да се пазят и нареждат в настоящия момент, че нашите частни дрязги са тъй дребни и маловажни. Както виждаш и международното положение е доста неясно. Бати ти Никола писа веднага на г-н Рогозаров по твоя въпрос, в духа на твоето желание. Той ти съчувства напълно.

Много целувки от сестра ти, която постоянно мисли за теб.
Пенка


27 октомври 1943 г. Тича

До г-ца Красновска
София


Мила госпожица Красновска,
Този вероломен мой съюзник - времето, тъй бързо ми убягва, че от съюзници ставаме врагове, които постоянно се дебнат, постоянно се гонят и за голям срам аз оставам винаги изиграна, винаги изпреварена.
След връщането ни от София имаше толкова неща да се правят. Ходих два пъти до Варна и от там бях решила да ви се обадя, но вторият път зимата ни изненада на кьошка на дъщерята. Слязох набързо в града с двете слугини, нейната и на свекърва й и станах комендант на голямото есенно чистене. Изморих се доста, а и замисленото писмо остана ненаписано.
В най-студения ден Никола се върна от София и ме взе.
Тук заварих нашите италианци посърнали, настръхнали. Участта им не е лека. Печки още никъде не бяха сложени, лятото бе преди 2-3 дни. Един от поручиците, младо момче, единствено дете на богати родители, заболяло още преди студа от бронхит. Капитанът 30-годишен мъж, ранен в коляното и в таза, загиваше от болки, в този неочакван студ. Пратих нашия ординарец да им занесе нещо за ядене и да ги пита, какво им трябва. - Седели горките в креватите увити в одеала и треперели.- Южни птички! Пък и болни. А вятърът на проклетия фучи, да ти замръзне душата, като го слушаш.
Всичките те са тръгнали на погребение за 2-3 дни и не са си взели дрехи. Едни на гърба и едни за преобличане, а чорапи вече почти нямат. Долно зимно облекло - никакво. От къде да им дадеш, не са един, не са двама....140 души! Нашите, богати или бедни, са тукашни, ще задлъжнеят родителите, но чедата си голи няма да оставят, ще ги облекат, ще ги обуят. Сън не ме хваща за този гол народ! Фучи в ушите ми зловещият вятър, а зимата е пред праговете ни, след няколко дни ще дойде и здраво ще заседне. Миналия месец се оправих с апел за помощ към нашите семейства. Отзоваха се кой как може и най-бедничките отделиха от немотията си, но сега настроението е друго. Населението говори: "дали на италианците нови работни костюми, а нашите ходят в парцали". Пък и нали са повечето левенти, красавци и това изглежда ги дразни, та нищичко не смееш явно да дадеш. пък и скрито да дадеш, ще се разчуе, после, ето ти неприятности. Затова ако дойде някъде от вън - от италианската колония или от името на Нейно Величество Царицата, тогава никой нищо не може да каже. Ако всичко това направите достояние пред г-жа д-р Даскалова, която ми се стори деятелна жена и с отзивчиво сърце и ако думата й се чува в двореца; ще се спаси положението, ще се помогне на обезверените пленници. Много са зле, пари нямат нито петак, едни цигари не могат да си купят. Лошо е да си пленник, въпреки, че моят мъж взема мерки да се чувстват добре, но има неща, които не могат да им се доставят, защото въобще и на нашите не се дават от казармата.
Мила г-це Красновска много Ви занимавах с нашите италианци, но все пак се надявам, че ще ми помогнете да ги запазим от зимата.
Как сте Вие г-ца Красновска, кога ще ми дойдете на гости? Как е симпатичния ни и добър г-н генерал? Да се надявам, че сте здрави, спокойни, щастливи!
Много и сърдечни поздрави приемете за Вас и за г-н генерала.
Ваша П. Батоева.

9 ноември 1943 г. Варна


До г-жа Пенка Батоева
Тича

Обични ми,
Снощи след големи приключения пристигнахме във Варна. Влакът много закъсня и затова на гара Синдел се прехвърлихме на бързия влак, но докато стане това трябваше няколко пъти да се връщаме в старото купе. Едни казват "идва влакът" - всички се юрваме. Други казват след 20 мин. - хайде пак назад. Като пристигнахме Николай съвсем се беше разсънил. До 12 ч. не заспа, но затова пък цяла сутрин спа като заклан.
Днес Николай трябва да черпи - първият му зъб пробил венеца и се показал остър и беличък. Голяма радост беше. Слава Богу, без температура, дано и другите така да се покажат.
Митко каза да ви благодаря за гостоприемството.
Аз също ви благодаря за всичко.
Целувам ви сърдечно.
Данчето.

 

8 декември 1943 г. Разград

До г-жа Пенка Батоева
Тича

Мило Пенче,
Преди всичко извинявам се пред Никола, че забравих да го поздравя с имения ден. Нашето е извинително - старост. Особено тати ти не мърда от печката. Залепен до нея от сутрин до вечер., че и мен спъва в работата. Старост, деца. Той и млад като беше за нищо не се грижеше и остаря между децата с моите грижи. Но сега е извинително - старост.
Добре сме колкото могат стари хора като нас, всичко им тежи, от всичко се дразнят. Аз доколкото мога се мъча да се нагаждам.
Във Варна имало извънредно много скумрии и хамсии. Писах на Данчето, ако може да ми прати две кутии.
Надка много се извинява, че пропуснала да поздрави Никола, но той да прощава и тя е много загрижена, понеже знае, че Иванчо е навътре в Сърбия на опасни места, че не й се приказва даже. Бог да го пази. Ние тук с нищо не ще помогнем. Тя особено като чува, че другите полкове се връщат в България й е много мъчно. Ето Борю Бенчев на 15 т. м. се завърнал в Кюстендил. Иванчо често се обажда.
Хайде, за много години на Никола, да старее и побелее като нас.
Много здраве и целувки на всички ви.
Майка ти.

 

29 декември 1943 г., Тича

До г-жа Руцка Радкова
Разград

Мила мамо,

От вчера настроението ми беше крайно потиснато. Целият ден валя непрекъснато дъжд, примесен със сняг. Студено и влажно, небето сиво, горите тъмнокуршумени, душата убита, цялото тяло отпаднало, отчаяна без искра светлина и радост в душата. Това състояние е от няколко дни, от както четох дневника на Д., който замина за печката във Варна. Нищо не бе в състояние да ме развлече. Почти не спах, бях нервна. Никола не знае причината на страшната ми възбуда, цял ден се кара и още повече ме нервира. Събудих се с тежка глава, без дух за работа, мъкнах се из къщи като полумъртва, когато изведнъж телефонът иззвъня и Никола ми съобщи, че след половин час идва с италианския консул от София и другия от Варна.

Изведнъж изфръкнах като пеперуда от тясната си какавида и заприпках из къщи. На връщане от Варна - на 27. ХII., във влака дойде един подпоручик и рапортува нещо на Никола. След малко разбрах, че ще идва италианският консул от легацията в София и че са го пратили от Варна този наш подпоручик да го следи.

Към 10 ч. пристигна Никола в къщи с двамата консули, един италиански капитан за свръзка, един чиновник от Варненското консулство и нашият подпоручик от влака. От вратата ги посрещнах на италиански, от което те видимо бяха доволни. Още със сядането си г-н консулът се заизвинява, че забравил да ми донесе цветя, а то тук всъщност няма. Взе адреса ни и пожела от София да ми прати един хубав букет и благодарствено писма на мъжа ми за любезния прием. Всъщност приемът се състоеше от едно черешово сладко и една малиновка.

Аз предполагах, че идват да навестят италианската рота и да разберат нуждите им, както и да ги поздравят с големия празник Коледа. Но какво се оказа всъщност. Поручик Данон писал в тяхната легация, че мнозина от войниците искат да се върнат в Италия на страната на фашистите. Преди да дойдат в къщи, италианските консули събрали италианските войници в казармата, говорили им затрогващо слово и искали списъка на желаещите да заминат. Всички единодушно решили да тръгнат.

- Ами офицерите? - ги попитах аз. - Те в какво настроение са?

- Смятаме, че и те ще са готови, само че сведенията за капитан Басси са малко неблагоприятни.

Доколкото можах, казах им няколко добри думи за него, защото той всъщност като човек се държа отлично, много благовъзпитано и симпатично, когато поручиците Данон и Пиери се носеха като луди след момичетата. Казах, че ако капитан Басси се откаже, ще бъде много жалко и какво ще прави. А може би не иска да се върне, защото не му се воюва наистина. Той е толкова нездрав, че по цели дни лежи в леглото, завит до кръста с одеяло, и за да убие времето, чете философски трактати, учи езици и пише роман. Ранен в таза, в коляното и в стомаха, воювал цели 8 години още от 22-годишната си възраст в Абисиния, Етиопия, Египет, Гърция и пр., като авиатор, пехотинец и артилерист, един от двамата кавалери в целия полк, като най-храбър и добър офицер, изглежда обаче напоследък поради упадък на сили и духът му отстъпва. Едва тридесетгодишен, вече тежък инвалид, пропилял разцвета на младостта си във войни, без време остарял, както сам той казва.

- Нито дом си е създал, нито семейство видял и кой знае докога така напусто ще мине животът му. Не виждам, не разбирам защо трябваше да се бием, защо ни бе този съюз за война, за чужди интереси, когато Италия беше добре и вътрешно, и външно. Имахме си колонии, какво ни беше нужно още. - Всичко това не казах на консула, защото забелязах, че не му бе приятно да го слуша, когато му съобщих, че капитанът казва:

- Войнишка клетва веднъж се дава, а аз съм се клел пред краля и не мога да престъпя клетвата си.

Консулът ми отговори:

- Госпожо и аз съм се клел пред краля, но къде е нашият крал, той абдикира, ние нямаме вече крал.

Разбрах, че трябва да завърша със защитната си реч по адрес на г-н Басси. Сбогувахме се и те заминаха за с. Горен чифлик да се срещнат с останалите 60 души от ротата на работа там по поправка на дековилната линия, където бяха и офицерите Данон и Бакия.

След заминаването им повиках Франческо, майстора градинар, с четири дипломи, бивш главен градинар на санаториума на кралицата, а по настоящем на работа в парка, който огражда вилата ни. Трудолюбив, с добър вкус в работата, вежлив, с добри маниери и благовъзпитан 33-годишен мъж. От 5 години ординарец на капитан Басси и неразделен негов човек. Висок, снажен, винаги изправен, с бавен и отмерен ход. Този път пристигна леко приведен със зачервени като от плач очи и с дух на голяма тревога. Питам го:

- Е, кажи, Франческо, какво се случи и ти с твоя капитан какво смятате да правите? - Съобщих му, че всички войници тук са готови да заминат за фронта в Италия срещу англичаните.

- Не, капитанът няма да замине и аз също! Къде да се бия, за кого да се бия? Няма вече Италия. Южна Италия владеят англичаните, а Северна - германците. Нашите глупави момчета трябва да си стоят тук до свършването на войната, поне животът им ще бъде в сигурност. Като отиват в Италия, те вярват ли, че ще ги пуснат по домовете им? Те няма да могат даже писмо да напишат до най-близките си, защото всичко е в германски ръце. Аз имам четирима братя, къде са те и там да отида, пак няма да узная, защото от Италия е станало сега една невъобразима каша. Ще ме пратят на фронта рамо до рамо с германците, ще трябва да се бия срещу братята си може би, как ще позволи това кръвта ми? О, не мога! Къде отиде нашият труд, скъпите жертви, пролятата кръв, за да стигнем след 5 години тук, третирани като пленници, когато не са ни взели на никой фронт в плен, а сме дошли за височайше погребение като почетна рота.

Прекарали сме толкова теглила и мъки, на голата божия земя сме спали, къде е печалбата ни след всичко това? Тук с 200 гр. по-малко хляб ни дават от вашите войници, сутрин само чай - водица с малко хляб, когато вашите войници имат мармалад или сирене. Цигари не ни дават като на вашите, сапун на два месеца по едно малко калъпче. Работим, пари не получаваме. Не можем да си купим сапун, да се обръснем, една паста за зъби, една цигара да изпушим не можем. Може ли човек само с хляб да живее? Не му ли се иска поне в неделя един сладкиш да изяде или една чаша вино да изпие, особено като гледа наоколо си другите, че всичко това имат. Изпродадохме си часовници, фотоапарати, ризи, долни дрехи. Почти сме голи. Вашите войници се носят лошо с нас и всеки ден ни наричат пленници, ето защо искат да си отидат в Италия, не мислете, че е от истински идеализъм. Нашата страна отдавна е загинала, още когато Мусолини управляваше. Защото само един Мусолини сякаш беше истински доброжелател на Италия, но всички около него, които за жалост се именуваха фашисти, бяха фалшиви фашисти. Как можахме да се отзовем до тази жалка действителност, когато не бяхме единни. У нас са разединени, защото съществуват толкова различни идеи. Едни за Мусолини, други за Бадолио, трети не искат нито единия, нито другия, четвърти комунисти и пр.

Ако храната им беше по-добра, ако бяха малко повече толерирани, ако знаеха, че трудът им ще се плаща, нито един не би пожелал да замине днес.

И тъкмо на този въпрос - за заплащането, казах на Франческо, че 2-3 дни преди завръщането ми от Варна бях гостенка на генерал Христов, където заварихме и нашия адмирал Ташев.

- Между другото говорихме и за вас - италианците, защото, където мога да извоювам нещо във ваша полза, винаги се опитвам. Оказа се, че тези дни е излязло министерско постановление, с което вашето пребивание в България се оформя не като пленници, а като гости на България, заварени от последните събития. Че ще се третирате като работна група, на която ще се заплаща. Офицерите ще получават заплата като нашите редовни мобилизирани офицери и битът на войниците ще бъде подобрен.

- О - възкликна Франческо, - ако знаех това, не бих сторил тази глупост.

Поканихме го с Дора на едно сладко - отказа. Поканих го с една малиновка - също отказа.

- Не мога - каза горкият. - Тревогата ми е толкова голяма днес, че сякаш в стомаха си имам огън, и хранопроводът ми е затворен.

- Франческо, защо направи вашият генерал Бадолио толкова нещастна Италия и какво е смятал, като отиде в съюз с Англия и Америка, смятахте ли, че ще бъде по-добре за вашето отечество?

- Госпожо, нито знаеха, нито бяха виновни нашите по-малки началници или войниците. Всички наши генерали бяха подкупни от английското злато, но какво представляваха всъщност и фашистите около Мусолини. Когато им даваха пари и материали за изработка на въоръжение, те отиваха за строеж на вили и дворци на генералите.

Нашият капитан Басси като очевидец ми разказа как Мусолини отива да инспектира едно летище. Всичко строено в образцов ред. Стотици летателни машини, да се трогнеш при вида им. Мусолини е доволен и заминава с колата си до друго летище. Самолетите отлитат на другото летище, където в същия образцов ред се показват на Мусолини. Той е доволен - има толкова много аероплани.

Неволно извиках от възмущение и удивление:

- Но как е възможно, нали всяка машина си има номер? - На което ми се отговори, че Мусолини няма да тръгне да гледа номерата на хилядите аероплани.

- У наши генерали намериха по 30 кг злато. Как можем с такава ръководна машина да излезем на добър край? Да се върнем в Италия, разорена, съсипана, в ръцете на чужденците. Италия, хубавата ни страна, която беше градината на света. Нашият войник не е по-лош от германския, но нямахме водачи - генерали.

На отиване за Горни чифлик г-н консулът помоли да се телефонира във Варна до директора на Италианската банка - Петър Фарашев, който е мой братовчед, в случай, че не успее да се върне за софийския влак - в 2 ч. след обяд, билетите му да бъдат запазени за следния ден. Взех телефона, който беше при нас в столовата, да узная нещо за хода на работата там, във връзка със заминаването им. Обади се мек и разнежен глас на мъжа ми, който обикновено е твърд и грубичък, че цялата група възторжено се присъединила към решението на тукашните войници, също и офицерите Данон и Бакия.

Предадох на Франческо чутото. Цял прибеля!

- Да можех да бъда уверен, че отиват от идеализъм, бих ги адмирирал, но знам, че отиват несъзнателно, за да избягат от тукашните лоши условия.

Тук на това място си припомних една част от разговора ми с ген. Христов, - нещо предадено от гувернантката на Княз Симеон, при живота на баща му. Донесли едно конче (пони), за да учи князът езда. При вида му княгиня Мария Луиза казала: - Хубаво е, но краката му не ми харесват, много са дебели. Тогава нашият умен цар Борис й направил една много уместна забележка: - Дъще, научи се в живота винаги да виждаш първо хубавите неща, за да бъдеш добра, благородна и щастлива. Животът е като плат с лице и опаки. Винаги гледай първо лицето и обръщай повече внимание на него. Стори ми се в този момент, че целият италиански народ е търсил винаги опакото, като не е виждал доброто.

След половин час потърсих адютанта да разбера какво е станало с билетите на консула и къде е мъжът ми. Той бил в кабинета си наедно с консулите и двамата офицери - Данон и Бакия, а капитан Басси при адютанта. Поисках го. С глас пресипнал от вълнение той ми каза:

- Г-жо, преживявам най-тежкия ден в живота си. Днес всички ме напуснаха - цялата ми рота, с изключение на поручик Пиери и трима верни мои войника. Този ден не ядох, тази нощ ще срешна буден зората. Благодаря ви за всичкото човешко отнасяне, което имахте винаги към мен.

Казах му, че завинаги запазвам спомен за един честен и добър мъж.

Утре вечер е срещу новата 1944 г. Моят мъж е поканил всички офицери от стопанството с жените им - 30 души. Утре ще имам много работа. Поканени са и тримата офицери-италианци. Капитан Басси ще посреща сам Новата година. Снощи по телефона г-н Басси ми каза, всички ме изоставиха, но аз им простих. Вечерта се простил с последния си офицер Пиери, като го целунал. Жената на инженера ни му занесла още снощи мляко. Заварила го със зачервени от плач очи и с поставен над леглото кръст.

Първите ни гости бяха сем. Моллови, поручик Лазаров, поручик Данон и Бакия. Пиери не дошъл, защото нямал пистолет и на официално място не може да дойде незапасан. Обаче Никола прати да го повикат и в такъв вид, като каза, че утре ще си получи пистолета.

Заредиха се другите гости - д-р Иванов, инженер Керемедчиев, майор Яневи, капитан Карагьозови, поручик Радкови, поручик Щърбанови, счетоводителят Стоянов, касиерът Василев, капитан Господинови, пом. инж. Пею Петров, сем. Бурсукови, техникът Еленко и поручик Фъндъков.

Нова година - цялата къща е посипана с пепел от цигари, белите покривки на масите са залети с вино, килимите са събрани в ъглите на стаите и вестибюлите, чините стоят по масите и приборите само носят следите от сладката вечеря, чашите са допити. Столове и маси са разместени в пълен безпорядък. Всичко рисува една картина, която без думи говори за буйно веселие, от което са се измъкнали.

Целувам те, Пенка

Mitente - Capitano Eduardo Bassi
Gara Dolni Tchiflic

Indirizzo: Don Francesco Galoni
Pro Oriente - Oboriscte 5 - Sofia

Prego telegrafarmi se seguito bombardamenti siete tutti bene e se lascierete Sofia inviatemi indirizzi - abbracci

Capitano Eduardo Bassi

10.12.1943

Cara Signora,

Tante grazie anche al Signor Colonnello per il magnifico pollo. Sono da due giorni a letto con la febbre, che la notte non mi fa dormire - non so cosa sia se malaria o influenza. Non sono proprio piu buono a nulla!

Speriamo che Dio mi aiuti a superare questo difficile momento.

Tanti ossequi a Suo marito, saluti alla piccola Dora e ossequi anche a Lei

Cap. Eduardo Bassi

31 Dic. 1943

Gara Dolni tchiflic

Gentile Signora

La prego gradire i miglori auguri per il nuovo anno per Lei, Suo marito e la piccola Dora. Che il 1944 sia un anno felice per la Sua famiglia.

La ringrazio per la Sua bontа, ma non si preoccupi per me. Io sono molto contento, ho l’animo lieto e tranquillo per il dovere compiuto secondo il mio onore di gentiluomo e di fedele ufficiale del Re su di me, come in tante battaglie ed in tante vicende della mia vita veglieranno sempre gli Angeli custodi.

Ancora, signora, tanti auguri anche da parte dei miei 3 granatieri e molti ossequi

Cap. Eduardo Bassi

 

* Francesco Galloni - Apostolic Delegate in Bulgaria from 1945 until 1949, when he left the country with the guarantees of the Bulgarian authorities that he would be allowed to return. However, he was denied re-entry and the office of the Apostolic delegation was closed down.


©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова