МАМИНКА  
неизвестни страници от миналото на българите...

От спомените на Пенка Руси Радкова Батоева (1898 - 1988)

Най-ранни спомени
1906 - 1909 г.

Babcheto

На колко места съм живяла

София

Сливен

Курбан

Видин

Райна Килифалска

Плевен

Киното

Халеевата комета

 

НА КОЛКО МЕСТА СЪМ ЖИВЯЛА
Майка ми ме е носила в утробата си девет месеца без една седмица в Италия (Торино). През време на бременността си е посетила с баща ми всички прочути художествени галерии на Италия. От всичките й деца само аз рисувам и съм влюбена в това изкуство, също и добър скулптор сам - самодеец. Като дете на 9-10 години зимно време правех грамадни фигури от сняг, като се качвах на стол, за да ги довършвам. Като по-голяма ученичка баща ми често казваше: "Като свършиш гимназия, ще те пратя в Италия да учиш скулптура". Но точно тогава моят мъж ме видя, лудо се влюби и ме грабна.

Една седмица след завръщането си от Италия, където моят баща е следвал и завършил Италианската генерал-щабна академия, аз съм се родила в Разград. Майка ми е страдала от безмлечие и са ми взели дойка (кърмачка) една циганка - Минка. Още не съм изпълнила годинка и баща ми получил назначение в София.

СОФИЯ
В София родителите ми са живели в къщата на Васил Кикименов, пръв братовчед на баща ми - деца от брат и сестра. Чичо Васил, като малко момченце през руско-турската война е бил взет от руски генерал, който бил отседнал с щаба си в къщата на дядо му (с. Осенец) и заведен в Петербург. Генералът тогава им обещал, че щом даде образование и възпитание на малкото момченце, щом стъпи здраво на краката си, ще го върне в България. И ето, че изпълнил обещанието си. Върнал се в София и понеже бил добре възпитан и много красив княз Фердинанд го взема на служба в гвардейския полк. Не след дълго, енергичният младеж, какъвто беше до края на живота си, се оттегля от служба и се хвърля в самостоятелна търговия. Става доставчик на Гвардейския полк. Вече оженен за млада учителка от гр. Шумен Янка Чолакова си построил две къщи в един и същи двор, срещу канала перловец и Военното училище. Той поканил баща ми да се настани в една от двете му къщи (ул."Герлово" 4).

От София са назначили баща ми в гр. Враца, където е служил кратко време.

От Враца е назначен пак в София. Този път на квартира са живели на ъгъла на пл. "Македония" и бул. "Хр. Ботев". Тази няколко етажна постройка съществува и до ден днешен (1988 г.).

СЛИВЕН
От София пращат баща ми на служба в Сливен. Като генералщабен офицер, при всяко местене са го повишавали в службата. Тук се ражда сестра ми Надежда (1902 г.). Аз съм била вече на четири и половина годинки и докато съзнанието ми е будно ще си спомням като на ясна фотография, къщата, в която живяхме там.

Голяма, висока, едноетажна постройка, собственост на министър Стефанов от Сливен. Тази къща още съществува като детска градина. Беше едноетажна, но голяма постройка, оградена с красива желязна ограда. Следваше доста голям двор с овощни дървета и красиви цветя. Успоредно на външната ограда по средата на двора течеше чист, бистър планински поток, който денонощно ромолеше. Една праскова беше потопила дънера си във водата. С градината и двора се занимаваше ординарецът, който по професия е бил градинар (грък по народност). По 12 каменни стъпала се влизаше в едно неголямо преддверие, цялото в цветни стъклени прозорци. Следваше широк и дълъг коридор, от двете страни на който бяха разположени две по две стаи до дъното на коридора. На задната страна на коридора двукрила врата ни извеждаше с 13-14 дървени стъпала към задния двор. При влизането от предния вход следваше вратата на спалнята на родителите ми. Втората врата от същата страна въвеждаше в гостната стая, постлана с европейски плюшен килим и изящна италианска мебел. От дясната страна на коридора се редуваха детската спалня и столовата. Помежду им имаше смежна врата и от столовата се влизаше в кухнята, която беше допълнителна постройка долепена до голямата къща. Всичко в тази къща светеше от чистота и образцов ред. Спалнята винаги застлана с бели пикетени покривки като сняг. Тя също беше донесена от Италия... в изящна старинна форма, облечена в орехов фурнир.

В задния двор имаше една доста голяма яма пълна с вода, където постоянно се гмуркаха бели самодоволни патици. По цели часове търсеха нещо на дъното, вадеха от време на време оранжевите си човки, оправяха кокетно перата си и пак забиваха клюнове към дъното.

Последната година дойде да живее при нас брата на баща ми - чичо Стефан, ученик от предпоследния клас на гимназията в София. Една нощ той облепва стените на гимназията с комунистически лозунги и плакати и той бива изключен от Софийската гимназия. Дойде при брат си в Сливен да завърши тук гимназия.

От приятелските семейства на родителите си спомням много ясно сем. Събеви - най-близки наши съседи, които минаваха през вратата, направена в оградната стена (комшулук). Те имаха две къдрокоси момиченца, почти на моята възраст и често идваха да си играем в нашия двор. Това семейство беше от Карлово или Сопот. След години един от синовете като военен авиатор загина при самолетна катастрофа.

Друго близко семейство беше това на синът на Добри Чинтулов, който също като баща ни беше завършил генерал-щабна академия, но в Петербург и беше женен за рускиня. Помня когато сме ходили у тях на гости, винаги намирахме заредена масата за чай и винаги заварвахме много други гости. Те живееха по руски обичай. Къщата им биваше винаги полуразхвърляна, нещо което ми правеше впечатление по сравнение с домът на моите родители, където цареше спокойствие, тишина, взаимна обич и всяко нещо си стоеше твърдо на мястото.

Спомням си, че бях много безстрашна и ловях в задния двор жаби и мишки за опашките. Майка ми често ме гълчеше за тези ми геройства, но това много ме забавляваше. Но по двете ми ръце се явиха някакви пъпки, които дълго време трябваше да се лекуват. Оттогава престанах да гоня жабите и мишките. Като още по-малка съм имала обичай да чопля стената и да ям вар. Мама намазвала разчоплените места с хинин, но аз съм се изхитрявала, чоплела съм по-дълбоко и пак съм яла. Един ден майка ми ме е заварила в една от стаите, където е имало вратичка на стената за чистене на комина, да лапам сажди, цяла омазана като негърче. Един лекар им казал, че това е подсъзнателно търсене на калций за организма.

КУРБАН
След раждането на сестра ми, майка ми беше много разтревожена с малкото бебе. То неочаквано, неизвестно от какво заболя от лоша диярия. Никакви лекарства не помагаха. Беше подложено на много строга диета, стигна до там, че го увиваха цялото в памуци, напоени с нещо, но никакъв резултат.

Помня, лятно време беше, качихме се с мама в планината (Сините камъни), където имаше манастир - Св. Петка. Някаква баба казала на майка ми да направи "курбан" за здравето на детето. Макар че на мама това да изглеждало като "бабини дивитини", решила да опита и това.

В манастира летували и семейството на д-р Генджеви и още някои познати. Поканила ги в неделния ден на Курбана, като осведомила за това баща ни, който бил в града на службата си.Едно време офицерите не са ползвали никакви ваканционни отпуски, освен по болест.

По едно време рано сутринта мама вижда в подножието на планината някакъв керван от биволски коли да се изкачва нагоре, помислила, че е някаква сватба, която идва в манастира за венчаване. Какво се оказало след 1/2 час. - баща ми поканил на курбана офицерите от целия полк, в пълен семеен състав. Разтичала се майка ми, намерила агнета и издържала курбана.

На болното ми сестриче след толкова строга диета, дали да хапне от готвеното с месото и за чудо от този ден оздравяла. Този свещен обет "курбана" родителите ми поддържаха всяка година на празника Св. Богородица, а след като се омъжи сестра ми, мъжът й пое това задължение.

 

ВИДИН


Руцка Цони Гергева-Радкова с двете си дъщери Пенка (вляво) и Надежда (вдясно) - 1905 г.

От Сливен ни преместиха във Видин, посред зима. Навигацията по Дунава е била спряна, а изглежда, че и влакове е нямало в тази посока. Какво превозно средство оставаше? - Файтон. В краката ни поставиха големи горещи, тумбести речни камъни, които се сменяха на няколко ханчета в Балкана. Бебето на 2 год., аз на 6, а по-голямата ми сестра на 11.

За нещастие по средата на пътя се счупи едното задно колело. Някак го вързаха, но вече не се търкаляше, а се влачеше през целия път. По едно време, вече на здрач, един самотен вълк ни усети и се насочи съм нас. Добре, че не беше глутница. Баща ни, много безстрашен и опитен ловец, скочи от файтона и тръгна с бавни и сигурни стъпки към него, като през цялото време го фиксираше в очите. Вълкът отстъпваше заднешком и в един момент избяга.

Като стигнахме във Видин се настанихме на хотел, защото не носехме никакъв багаж. След двумесечно разузнаване напуснахме хотела и се настанихме в наета квартира на ул. Дондуков.

Първите дни спяхме на земята, върху дюшеците, които единствено пътуваха с нас през Балкана, вързани отзад на файтона като голям денк. Най-после дойде целият багаж - две спални, мека мебел, столова и кухня - всичко това купено в Италия и пренесено от там. Хазяин ни беше някой си дядо Джони, който имаше женена дъщеря Марица и живееха в дъното на същия двор.

Непосредствено до нас живееха две сестри (възрастни моми) Райна и Гинка, заедно с брат си също презрял ерген. Бяха богати, имаха скъпи бижута. Идваха много често у дома на гости, особено когато баща ни го нямаше (на учение или на бивак). В такива вечери - най-възрастната Гинка гладеше нежно краката ми и аз блажено заспивах. Тя много искаше да се ожени за брата на чичо Васил Кикименов - Игнат Кикименов, който беше млад офицер в Гвардейския полк. Обещаваше да му подари всичките си бижута и да му купи файтон с най-красиви коне, но той беше много по-млад и сватлъка не стана. Той се ожени на 50 години за сестрината дъщеря на ген. Колев (началник на I конна дивизия - Соня Краева, на която бащата също бил военен, а семейството на майка й - бесарабци от Кишинев. Чичо ми Игнат, останал ерген до 50 години, защото го било страх от жените и след женитбата казваше: - "А бе, то никак не било страшно, напразно съм прахосал младостта си".

През улицата срещу нас живееше семейство Канаки (гърци). Наблизо на същата улица живееше военния лекар, който ни лекуваше - д-р Леонидов и той зрял ерген, но след едно тежко боледуване решил да вземе първата жена, която срещне след излизане от дома си.

Близък на семейството ни беше д-р Бончев, който дълги години беше кмет на гр. Видин, и който пресуши източниците на малария в този град, изпратен специално за опит в Америка. Той пресушел множеството блата в и около града, той електрифицирал града и създал водопроводната мрежа в него. На преклонна възраст се намерихме с него в София. Тук той имаше много интересна вила в гористата част на Люлин планина и много често ме канеха с дъщеря си Мими да им правим компания с неговия приятел и наш познат д-р Атанас Илиев.

Друго близко семейство беше това на д-р Бургеджиеви, които имаха син почти на моите години. Той идваше обикновено преди обяд и като станеше 12 часа почваше да се сбогува. Сбогуването му беше сложно, на интервали, докато мама се сетеше да го покани на обяд. Това дете Богдан беше обожател на мамината кухня. Мама готвеше вълшебно.

Друго приятелско семейство бяха Радославови. Тяхната дъщеря Тодора, женена за Пейков бяха първите издатели в България на списанието "Икономия и домакинство". Нейков идва веднъж в Русе на гости на съвипускника си и ме завари на двора сама. Пита ме: "Моме, къде е баща ти, ние с него сме стари приятели." А кой беше баща ми? - Моят мъж, който беше 10 години по-стар от мен.

Други близки бяха д-р Титеви и семейството на Австрийския консул. Началникът на баща ни ген. Делов също беше в тясна дружба с нас.

Във Видин в това време се пиеше вода от Дунава. В мазата имахме специално направено подставка върху която се нахлузваше каменен калпак по форма като плетен пчелен кошер. Родителите ми купуваха със сака вода от Дунава, която се наливаше в каменния калпак от бял варовит камък и речната вода капка по капка денонощно се прецеждаше в огромната стомна под него. Това беше филтрираната вода, която после се кипваше и служеше за готвене и пиене, а останалата вода от саката за миене и пране. Представяте си как всичко е било по-сложно от днес (1905 г.).

Тази същата година бях ученичка в I отделение. по средата на годината заболях от сух плеврит и напуснах училището да края на годината. На другата година започнах отново. В първо отделение пишехме на черни каменни плочки, затворени в дървена рамка. Пишехме с калеми. Бях ученичка в "Зеленото училище", както го наричаха, там беше и гимназията и беше недалеч от нашата квартира.

От училище на път за дома имаше място като площад, обрасло с бурени и в дъждовно време ставаше като плитко езеро. Много обичах да газя из това кално езеро и се връщах в къщи опръскана с кал до ушите, но щом го видех нещо силно и приятно ме влечеше пак да го нагазя. Обичах много да пея, бях си измислила мелодия на едно македонско стихотворение, но мама беше много сериозна и смяташе тогава пеенето за несериозно и често ми забраняваше да пея. В гимназията в Разград бях камертонът на хора с идеалния си слух и примадона на училищната оперета. Помагах много на съученичките си в рисуването, в френския език и им пишех любовните писма до симпатиите им. Чак в края на гимназията родителите ми купиха пиано.

Райна Килифарска
В това време се запознах с една нова ученичка, която имаше брат в Русия, при когото е била на гости повече от две години, но след като почва революцията, тя се връща с брат си и снаха си (рускиня) и продължава гимназиалното си образование в Разград. Брат й Христо Килифарски беше толстоист. Донесе от там богата библиотека и чудесно пиано. Настани се да живее в тяхното имение в с. Ешеклар - Разградско. баща му стар някогашен даскал (даскал Стоян) купил от турците по тези места имот и гробницата на Демир-баба и там остава да живее. Тази ученичка беше много красива и пееше вълшебно. С нея сме излизали на сцената в Разград, изпълнявахме дуети от Менделсон. Сприятелихме се много, една нощ ни делеше.

После Райна Килифарска отиде в София, настани се в пансиона на Лола Узунова и се записа студентка в консерваторията. Завърши и още на първото си излизане на сцената вижда в една ложа голямата си любов Иван Багрянов с известната софийска красавица "Наполеончето". Това става причина да реши да напусне България и да замине за Италия при другия си брат, създател на школа "Les Rushes". Това е известният Върбан Килифарски, който преди да замине за Италия се опитва да направи покушение срещу цар Фердинанд, скрит в парка на Евксиноград. Заловили го, но как и защо Фердинанд му връща свободата не знам. След това той емигрира в Италия.

Но Райна не я свърта в Италия. Любовта я влече в България. Беше чаровна жена. Завърнала се, започва да концертира из разни градове на страната. На един концерт в Бургас - съдия от Касационния съд й предлага женитба. Тя дълго му отказва, страда по изоставената любов, но за хатъра на майка си, която вече е стара и иска да я види задомена, се съгласява да се сгоди. Годеникът й, русенец, й купува хубава голяма къща и я чака най-после да каже тежката си дума "Да", съгласна да се венчаят. Тя живее при него, като годеница цели две години и най-после се венчават. Като зестра занася на съпруга си писмата от любимия си Иван Багрянов, вързани в пакет с розова панделка. След няколкогодишен брак и след раждането на сина си Милко, тя заминава за Париж, където пее в операта до 1940 г. Връща се за малко в България, но започва войната и не може повече да замине - остава при съпруга и сина си завинаги.

ПЛЕВЕН (1908 - 1911)
Баща ни нае квартира в адвокатския квартал - много хубава къща във вид на вила над фабриката "Бурджев", точно срещу входа на винарската изба на ъглово място. Това беше къщата на някакъв запасен офицер Левтеров. Той беше починал и неговата вдовица - рускиня, която нямаше деца я даваше под наем.

Тази част на града беше извишена и въздухът биваше лек и приятен като на планински курорт. Зад къщата имаше огромно пространство, може би няколко декара, засадено с френско грозде. Още по-нагоре беше къщата на хазяйката. Между лозето и най-горния двор имаше ограда от гъст жив плет и зад него се люлееха и шумоляха в горещите Плевенски лета, редица стройни тополи.

Горната къща не беше толкова голяма, но се гушеше в гъста зеленина от плодни дървета и цветя. по средата на двора имаше хубав бял шадраван, който бликаше денонощно. Там имаше голяма солидна маса, на която всеки ден пушеше стар самовар. Хазяйката често ни канеше към 5 часа на чай.

Моите родители се влюбиха в това прекрасно място и много искаха да го купят, но рускинята, въпреки напредналата си възраст не го продаваше. Голямата й къща, която ние обитавахме над улицата , най-долу след нашето заминаване е била заета от някакво учреждение "Мерки и теглилки".

От този райски кът се преместихме, защото хазяйката продаде именно тази къща без красивото дворно място. Родителите ми се настаниха в друга квартира пак доста извишена над средния план на града. Това беше така наричащия се адвокатски квартал. Къщата беше голяма, удобна и със сутеренен етаж под нея. Хазяинът се казваше дядо Мачо, беше евреин.
Следващото изселване от града е закупена от някой си д-р Козаров. Беше в улицата под ъгъл, а точно срещу нас на другия ъгъл се намираше фурна - много беше удобна за добрите домакини, като мама, която често я ползваше. На реда на фурната, много близо беше къщата на Влахови, в уредения двор на които често играехме с техните деца.

На същата улица, малко по-далече бяха познатите на родителите ми - семейство Гетови (бащата на музикантите Вачеви). Ние често си играехме с тях.

Малко над Гетови живееше един офицер Златарев, а жена му французойка ми беше известно време учителка по пиано. Имаха дъщеря и син (Коко), който стана също военен, а дъщеря им учителка по пиано в София.

Д-р Лечев, строен и красив, беше военен лекар. Другият военен лекар беше д-р Транен, който беше грозен и аз като дете, често боледувах от ангини и не то харесвах, като идваше да ме лекува. Транен имаше две дъщери Нора и Тина. Тина беше 4 години по-голяма от мен, но често се събирахме и играехме. Те също живееха наблизо.

Друго близко семейство, а може би най-близкото беше това на адвоката Евстати Обов (бащата на Александър Обов), който в това време беше селски учител и брат му адвоката често го подпомагаше) Обови бяха много приятно семейство. Евстати Обов трябва да е бил човек с голяма душа, той поддържаше напълно тъща си и двете си балдъзи - Ветка и Ванчето. Бил е един от най-добрите адвокати на Плевен и къщата му преливаше от изобилие и любезност. На жена си Надежда, в която беше истински влюбен, изписваше в онова време тоалети и бельо от Париж, от фирмата "Лафалет". Те имаха три хубави момиченца, а с балдъзата му - Ванчето, която беше 4 години по-голяма от мен бяхме в тясна дружба и много се обичахме. Тя е майката на артистката Славка Славова.

Не далече от къщата ни се намираше училището (основното), а под него на шосето живееха семейството на адвоката Тодор Луканов. Те имаха трима сина и две дъщери - Андрей, Карло и Алберт и Софка и Вела. Аз бях връстница на Андрей и като се връщахме от училище слизахме у тях и цели часове си играехме на кокалчета "ашици", както се наричаше тогава. Жената на Т. Луканов Коца беше сестра на д-р Наум Башев - известен лекар в Разград. Коца Луканова беше социалистка. Спомням си, виждала съм я в Плевен, с червено знаме и няколко още жени с нея, минаваха в центъра на града на празника на 1 май.

Друг близък приятел на семейството ни беше дядо Стоян Заимов, който често биваше на обеди и вечери у нас и канеше и нас в Скобелевия парк в къщата музей на ген. Скобелев. Беше вдовец и имаше там едно семейство, което се грижеше за домакинството му. Той беше, според моите детски впечатления - снажен, едър, красив и забавен човек.

По това време в Плевен живееше едно семейство - Шиварови. Мъжът беше държавен чиновник, а жена му французойка от Париж. Жена, деятелна и пълна с енергия, беше открила курсове по френски език. Те бяха три степени - за начинаещи, напреднали и за усъвършенстване. Родителите ми ме записаха в начинаещите, тогава бях на 10 години, записа се и майка ми, която знаеше френски още преди моето раждане в Италия. Там баща ми, майка ми, по-голямата ми сестра и брат ми през ваканциите на баща ни, не са се връщали в България, а са отивали в Алпите на летуване. Те са летували в Шамони и Шамбери, като освен планинския въздух са използвали времето за изучаване на френски език. И двамата говореха френски и сега курсът на г-жа Шиварова беше опреснителен за тях. Аз посещавах курса на г-жа Шиварова до края на пребиването ни в Плевен, което много ми помогна за изучаването на езика в гимназията.

В нашия курс тогава влизаха двете дъщери на директора на гимназията Хр. Бръмбаров (Ванчето и Венка), Ив. Владиславов, Минка Хасекиева, двете сестри Транен, Иванка Грънчарова (Обова), Люба Пеева. Имената на останалите не си спомням.

Всъщност първата ми учителка по пиано беше г-жа Шиварова, която поради голямата си заетост с курсовете ме прехвърли на г-жа Златарева.

В същия двор, където живееше г-жа Шиварова беше къщата на Докови, синът им кадет във военното училище заедно с моя брат. В този двор зимно време правех знаменитите си снежни човеци, високи над човешки ръст като паметници.

Взимах и частни уроци по рисуване от г-н Казанджиев, който ме учеше да рисувам елипси и кръгове с двете ръце едновременно.

КИНОТО
Къщата на Шиварови беше на главната улица, която водеше към киното на Калпазаните и към горни Плевен. Там за пръв път видях театър на платно. Беше ми много интересно.

В салона на Калпазаните бяха инсталирани малки маси като за едно семейство, там се продаваха напитки, бири, лимонади, семки, фъстъци и народа се черпеше и гледаше едновременно.

Един говорител на висок глас без микрофон съобщаваше представящия кадър: Сега влиза бащата, после излиза синът и т. н., и салонът се пълнеше и препълваше. Киното по онова време действаше бурно на въображението ни, обичахме го много.

ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА
Един ден се разнесе тревожната мълва, че късно през нощта (призори) ще мине покрай земята Халеевата комета. Вдигнаха се гражданите късно вечерта, роднини, приятели, всички заедно и излязоха вън от къщите си, защото кометата можеше да се сблъска със земята и да я помете.

Всички при такъв случай искаха да бъдат заедно.

Помня как ние от нашия квартал излязохме на високата поляна над нас и всички мълчаха в тревожно очакване на края на нашия свят, а други нервни говореха почти непрекъснато. Така утрото ни завари будни на поляната и слънцето ни донесе веселата си бодрост и надежда. Опасността беше минала и заминала.

 


©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова