МАМИНКА  
неизвестни страници от миналото на българите...

leafborder.gif (3441 bytes)

От спомените на Пенка Руси Радкова Батоева (1898 - 1988)

Дядо Христо Сапов (1770 - 1855)

Христо Сапов (Съпъта) - баща на прабаба ми Доца Сапова, роден в 1770 г., когато България е била под турско владичество, е бил човек много богат, енергичен, умен, предприемчив. Той е притежавал в Разград, където е живял, освен няколко къщи и магазини и голяма работилница за шев на скъпи сукнени мъжки костюми, украсени с изящни сърмени гайтани. Той лично не се е занимавал с шев, имал е няколко майстори, калфи и чираци, които са шиели. Той е бил собственик на голям конезавод (чифлик) за развъждане на породисти жребци. Такъв чифлик в турско време се е наричал "сапа", от където е произлязло името му "Сапооулу", а другото му българско име не ни е известно. Говореше в града, че Сапови са дошли от разградското село Малко Арабанаси, сега носеше името Пороище.

По характер дядо Христо Сапов е бил бърз, нервен и не понасял противоречието, но се славел като умен мъж.

В Разград от памтивека, та и до днешни дни като много стара традиция е останал "селският пазар". Всеки понеделник и петък около най-голямата централна джамия в паянтови дървени постройки и навеси жителите от околните села са донасяли и нареждали за продан продуктите от личния си труд и разни храни - млечни, месни и зеленчукови. Разградското биволско масло и кисело мляко са прочути в цяла България.

В такъв един пазарен ден дядо Христо, тогава още ерген, поръчва на слугите си да му впрегнат най-красивите коне в един от файтоните с гумени колела и се отправя, облечен изискано в чер, ала франга костюм за големия пазар. Хем да поразгледа пазара, да види съгражданите си и него да го погледат - баш ергенът на Разград. И какво се набива в очите му на този пазар? - Едно момиченце, селянче, красиво като снежна царица стои тъжно, замислено до някаква жена, изнесла стоката си на пазара. Жената приклекнала до торбите със стоката си, а девойчето красиво и смирено, пролива мълчаливо поток от сълзи.

Тази необикновена гледка го разчувствала страшно, той не могъл да се въздържи и попитал:

- Защо плаче толкова това хубаво дете?

- Ех - отговорила жената, - то не е наша дъщеря, а на съседите ни. Преди един месец умря баща й, а преди една седмица и майка й. Няма нито сестри, нито братя. Няма си нийде никого. Много плачеше и за да я поутешим, доведох я на пазара.

- Ха, така ли? - казал нашият дядо Христо.

- Я ми го дайте на мене, булка да ми стане, аз ще го утеша.

И си я грабнал Христо Сапооулу, качил я на мекия файтон и хайде в голямата и красива къща. А той, весел и щастлив, влюбен от пръв поглед, цял живот преживял в мир и любов с нея. Тя му родила 4 момичета едно след друго и още три момчета пак едно след друго - 7 деца. Едната от дъщерите му - третата - Доца, е майка на моята баба.

Христо Сапов остарял, станал дядо, а старите хора стават по-нервни, отколкото са били на младини. Един ден нещо се спречкал със съседа си и в яда си отхапал ухото на магарето му и след това се изселил в Румъния, където със свои средства построил църква и българско училище. Той завършил дните си там - 1855 г.

От синовете на Христо Сапов най-способен се оказал Алекси. Вуйчо Алекси Сапов е бил брат на моята прабаба.

Прабаба ми Доца Сапова се омъжила за Ненчо Ганчев (Ганчоулу). Бащата на Ненчо Ганчев е бил баща на Гани Арабоолу, който пък е баща на жените на сем. инж. Пинтиев и инж. Шарков от Разград.

След раждането на баба ми Марийка майка й Доца починала от родилна треска. Овдовял, прадядо ми Ненчо Ганчев, според желанието на дядо Христо Сапов и жена му баба Неделя, оставя Марийка на грижите на баба и дядо.

Дядо Ненчо (тогава млад) се оженва повторно за вдовицата на Бърнев от Разград, която е имала три деца. От втория брак му се ражда момче, което фактически се явява брат на баба ми Марийка. Той е вуйчо Васил Ненчев, както го наричаше майка ни и ние децата.

Отношенията ни с вуйчо Васил Ненчев винаги биваха безупречно учтиви и се чувствахме като много добри и близки роднини. Изглежда, че и дядо Ненчо Ганчоолу е бил богат човек, защото е създал манифактурен магазин на сина си Васил, в центъра на града на р. Лом до самия централен мост. Тогава големите магазини се наричали "болти". Такава болта е бил магазинът на вуйчо Васил. Аз още го помня. Той дълго съществувал след освобождението на България. Беше целият зидан от големи бели каменни блокове, а не от тухли. Сега вече го няма, някой умник събори ценните стари сгради, за да угоди на новите моди. Но откъде иде прякорът на дядо ми Ненчо Арабоолу и до днес не можах да си обясня.

leafborder.gif (3441 bytes)


©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова