МАМИНКА  
неизвестни страници от миналото на българите...

От спомените на Пенка Руси Радкова Батоева (1898 - 1988)

Домашният бит на дядо ми Илия Радков
от село Осенец (1830 - 1918)

Да влезем в големия просторен двор на дядо. Да започна от къщата: едноетажна паянтова постройка, покрита с ръчни "турски керемиди" на цвят червено-кафяви. Покривът се спуска с дълги стрехи като солидни крила - защитници през дъждовните дни и зимните хали. Около къщата наредени калдаръми от естествени каменни плочки и кръгли речни камъни, здраво забити до самите стени, пазеха къщата от влагата през дъждовните дни.

В това село никъде нямаше къщи покрити с каменни плочи, като са били в балканските места. А калдаръмите около къщата не бяха залети с цимент, изглежда тогава не се е употребявал. Доста отдалечени от къщата се издигаха високо две домакински постройки - хамбарът и плевнята. В хамбара се жълтееха като чисто злато царевичните мамули и той целият беше накичен под стрехите с вързопи от "черкезки сорт"; от който се пукаха зиме пуканките по седенките. Стените на хамбара бяха от дъсчени пречки, между които вятърът свободно се разхождаше. Големият двор свършваше леко наклонен и спираше да една рекичка, която напевно клокочеше и зиме и лете. От нейната благодатна водица поливаха зеленчуковата и овощна градина и винаги имаше в къщи мода за миене и разливане.

Да влезем сега в къщата на дядо, скрита под дългите стрехи като надвесените вежди на вечно будните очи на дядо. Цялата къща се състоеше от две смежни стаи и "килер" (дрешник). С пет стъпала влизаш в откритото преддверие, което граничеше с чардака и дрешника. От преддверието се влиза в първата стая - "пешника" - "хашевьото" - "одаята", имаше три имена, а всъщност служеше за кухня и всекидневна. Там беше главният инструмент на домакинството - пещта, на нея денонощно пушеше огънят, под черното котле, закачено на желязна верига. Там се намираше софрата - кръгла и ниска, около нея се мъдреха трикраките столчета - "скоменчета", извити като големи кифли. На стената, граничеща с дрешника солидно беше закована и замазана здрава дъска от която стърчаха издадени дървени стойки. Там висяха белите, прясно калайдисани като сребърни - медните котли (менци) на дома, винаги пълни с вода. Под тях се гушеха шарените стомни, пълни с прясна студена вода за пиене. Имотът беше в центъра на селото и граничеше в горния си край със селския площад (мегдана), където имаше чешма. Прозорците на пешника не бяха големи, защото и таваните не бяха високи. Тези прозорци бяха с дървени пречки, наместо железни.

Стените наоколо бяха украсени с дървени полици, по които редяха "сахани", тигани, котлета, по-големи и по-малки, пръстени гърнета, пръстени паници, дървени "талари" (чинии), дървени джуруляци, лъжици, кратунки със сол пипер и разни чубрици и миризми. Доукрасяваха картинката вървите с червени чушчици и плетениците от лук и чесън.

На земята под полиците, опрени до стените, бяха шарените възглавници, под възглавниците имаше черги, а под тях рогозки, а под рогозките подът беше пръстен, всяка събота прясно измазан. Покрай стените седяха по турски и се опираха с гръб на възглавниците. Градските гости обикновено сядаха на "скоменчетата".

От пешника се влизаше във втората стая "собата". Това беше официалната стая за по-специални гости. В нея имаше стенна печка, която се издигаше почти до тавана, два дървени стругувани кревата, маса и няколко стола. В източния ъгъл се криеше тайнствено кандилото. Зиданата печка се наричаше "соба", а може би и стаята , в която се намираше затова също се казваше "собата". Тази печка още се наричаше "джамал", което на арабски значи - камила. та и този джамал беше висок като камила и се захранваше от топлината на вечно горящото огнище, но лятно време се изолираше специално.

В килера (дрешника) се намираха денем "хатлите" (дюшеци и юргани) и "дрезъка" дрехите на семейството. Там се намираше и дървената писана с ярки цветове ракла, в която лежаха носиите, ризите и дарът, донесен от булката. Ризите са били конопени, лично от стопанките тъкани и по "нишка" везани от самите тях с капански шевици. Платът на носиите издърачен, преден и тъкан от най-фина вълнена нишка, надиплен с житни сламки и варен пак от тези неуморни женски ръчички.

Дрешникът играе голяма роля в дома. Това е движимото имущество - движимото съкровище. Вечер се вадят от него дюшеците, постилат се покрай стените на пешника и с юрганите се завиват дечурлигата. Сутрин домакинята изважда на двора юргани и дюшеци и ги премята на една дълга върлина да се проветряват. Към обяд ги прибира и чинно ги нарежда в дрешника. От вида и уредбата на дрешника се съди за качествата на домакинята.

Под чердака (пруста) се слизаше в дълбоката маза (понца), подредена и изчистена с измазан под като изблизан. Там се държеше големият сандък с брашното, туршиите, буретата с виното, ракиите, дървеното масло, солта за добитъка, газта за лампите, тенекетата със свинска мас и пр. Сирене в тулуми, пастърми, луканки за избиване на масло - бутилки. какво нямаше в тази маза и всичко изрядно подредено. Затова баща ми цял живот колекционираше и селекционираше нещата си; дневници, марки, дори гвоздеите си.

На гърба на къщата се намираше оборът - Воловете за оран, кравите за мляко, два коня, магарето и няколко овчици. Кочината със свинете и къщичката на кокошките се редуваха с обора.

Дядо ми обичал много занаята си и по цял ден, седнал по турски на земята върху меко дюшече, е шиел на селото шаячените потури и абаяните къси елеци с ръкави. Бил известен като добър майстор. Обичал икономиите и лека, полека си натрупал нивички и лозя, защото в къщи чакат толкова гърла. Но той, като влюбен в занаята си, не искал да се откъсне от него и да се занимава със земеделие. Чакал най-големия си син - баща ми, да поеме от него и да се занимава с земеделието.

Малко години живях с дядо си Илия, 3-4 години, до като беше у нас в града - в Разград и в Плевен. Той цял живот беше прекарал в родното си село Осенец. Рано овдовял, не се оженил и останал да живее с децата си. Имал е пет деца. Най-големият беше баща ми - Руси Илиев Радков, чичо ми Стефан - първоначален учител, чичо Андрей, дърводелец - майстор колар и двете му дъщери леля Пена и леля Никула, и четирите деца останали да живеят на село.

Когато баща ми служеше в Плевен като командир на 17 Доростолски полк и след това началник щаба на дивизията 1909 - 1911 г. моите родители поканиха дядо да дойде у нас. Той не зная колко е изглеждал стар, обаче аз го мислех за стар, защото ми беше дядо и нищо вече не работеше. На ръст беше среден,слаб и много, много мълчалив. Пушеше с луличка. Носеше селските си шаячени дрехи - с потури. Носията му беше от кафява аба, винаги чист и спретнат. Баща ми редовно го пращаше на бръснар и на баня, като винаги го съпровождаше човек. А майка ми, внимателна и почтителна, всяка събота му даваше чисти долни дрехи за преобличане.

Запомнила съм думите на дядо си, който като се вдигнеше от вечерята или от обеда винаги казваше: "Благодаря на този, който донесъл и на този, който сготвил сладката гостба"


©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова