МАМИНКА  
неизвестни страници от миналото на българите...

 

От спомените на Пенка Руси Радкова Батоева (1898 - 1988)

Баща ми
Полковник Руси Илиев Радков
(1864 - 1944)

Баща ми Руси Илиев Радков произхожда от трудолюбиво селско семейство от с. Осенец, Разградско - син на "абаджия". Това наименование е старо, произхожда от турската дума "аба", което значи дебел, сбит вълнен плат за мъжки селски дрехи, а окончанието "джия", значи, че човекът се занимава с такива платове, не за да търгува, а да изкарва прехраната си от шев на селски вълнени дрехи; което точно преведено значи "шивач".

Дядо ми Илия все чакал да порасне най-големият му син, та да се заеме със земеделската работа, но майка му по никой начин не искала най-голямото й дете - първата й и най-красива рожба да остане без образование - да стане орач и копач по нивите. Тя била по характер много кротка жена, но с твърд устойчив характер - без колебания. С добра дума постигала всичко. Тя все говорела на баща ми: - "Ти, Русчо, ти майка, не ходи по "сокаците" с момчетата от селото, напразно и без работа. От това на нищо добро няма да се научиш”.

Взела го майката за ръчичка и го завела в тяхната стара и престара селска черква (от 1868 г.), предала го на попа и го помолила да го включи в църковната служба като "тропар" и изпълнител на "исото".

Някакъв друг абаджия от селото, по-буден по дух, успял да създаде килийно училище в селото. В една стаичка, в черковния двор, там където кръщавали новородените, настанява своите ученици. Това било ниска схлупена стая с малки прозорчета и пръстен под. Няколко дървени пейки са били чиновете на учениците. Тетрадки, моливи, такива пособия е нямало. Нито черните каменни плочи са съществували, начертани с червени линии за писане на букви, а на обратната страна, начертани на квадратчета, за писане на цифри и за смятане. През дървената рамка на плочите имаше дупчица, на която висеше вързан "калемът" и "сюнгера", за изтриване на написаното. Това беше чак през моето време 1905 г., когато бях на 7 годинки в I отделение. А тогава в училището на баща ми всяко дете е имало дървено сандъче с пясък, където е чертало чертичка по чертичка писмените знаци и най-после цели изречения. Всички ученици в хор са повтаряли след учителя си буквите, сричките , думите и пр.

Най-особеното в това училище било, че учителят-абаджия, седнал в един ъгъла на стаята, продължавал да упражнява занаята си "абаджилъка". Между писаните уроци и малко словесни предмети всички е трябвало да се запомнят наизуст. Ако някой ученик не можел на следващия ден да повтори урока, учителят му смъквал потурките пред целия клас, обръщал го с лице към пейката и го налагал, не на шега, с дървения си аршин, който неотлъчно се намирал до него. През последната - четвъртата година на учебния курс вече се появил "Рибният буквар" на д-р П. Берон, по който е учил и баща ми. След дипломирането, баща ми го назначават учител в едно съседно село. Тогава най-употребяваната обменна монета е била "грошът" = 0.20 лв. Вървели са в обръщение и "петакът" 0.05 лв. и "пет парите" - 0.0025 лв. А често селските дюкянджии са разменяли стока срещу предмети. Например, баба ми давала сутрин на баща ми по едно яйце, с което той си купувал 5 маслини за закуска.

За пръв път баща ми е пазарен като учител за 60 гроша за учебната година. Обаче майките на учениците поемали задължението за храната и квартирата на учителя. Редували се майките на децата всеки ден да му носят храната. И когато някой ден, някоя от майките, залисана в работата забравела да занесе вечеря на учителя, той се качвал на близкия баир и почвал да марширува и да пее измислената от него песен: "Раз-два-три гладно не се спи". Като го чуели, булките чевръсто се разтичвали и развайквали: "Марей, ний забравихме даскалу!" А той млад и красив, весел и добър, че как да го забравиш такъв даскал.

Идвал веднъж училищен инспектор от Русе (Русчук) да инспектира баща ми. След свършване на часа инспекторът го похвалил в учителската стая и му казал: - "Всичко беше много добре, доволен съм, но едно нещо не видях - препинателните знаци". Баща ми като замаян го погледнал. Той никога до тогава не бил чувал такава дума и разбрал, горкият, колко малко знае и колко много му трябва още да учи.

Същата година в Разград се открива прогимназия. Той моли баща си да го подкрепи парично, за да продължи образованието си, но дядо ми, който е бил инат, по никакъв начин не се съгласявал.

Няма да те правя поп! - казвал той. - Връщай се на село и поемай земята ми!

Но пак баба ми, тази чудна моя баба го спасила, тихо му говори и го успокоява. - "Недей Русчо, недей, майка, не се вайкай, мамин, аз ще придумам баща ти. Той не дава пари, но Разград не е далече (12 км от Осенец), кога по роднини, кога по чужди хора, аз самичка ще ти нося хлебец, сиренце, яйчица, сланинка, от време на време варено пиленце, няма майка да загинеш гладен. Ама пусто, не дава баща ти пукната пара, като е казал нивите, та лозята... от къде ще се намерят пари за квартира?" Обаче баща ми намира пак в църковния двор в Разград вече далеко по-хубава стая, пак за кръщавки, в която живее клисарят на църквата - стар ерген, самотник. Той се съгласява да го приеме в стаята си, без наем, но баща ми, като млад и силен, да му помага при чистенето на черквата и училището - в същия църковен двор. И когато и на клисаря се свършвали парите за "виделото" (газта), а целият ден е минал в училище, после миене и чистене, баща ми прикапал от умора, отивал до съседната фурна и там не пламъка от горящите дърва си учел вечер уроците. Така с упорит труд, в неволи и лишения завършва с пълно отличие Разградската прогимназия. При напускане на първото учителско място селото плакало, не пущало учителя си. Кой сега ще учи децата им? А тай им казвал "Вижте, разберете още трябва да уча, за да науча истински децата ви"

Сега баща ми трябва отново да търси учителско място, старото е вече заето. Пак за няколко гроша за годината "се спазарява" в село Езерче пак от същата околия, но още не завършили учебната година, се обявява Руско-турската война.

Турците бягат, напущат България и всичко опожаряват след себе си. Народът бяга към Русе. Баща ми не успява да стигне до тяхното село, с чужди хора се окопава в землянка на "Левентабия". Там, при крайно нехигиенични условия заболява от дизентерия. Тежко болен, загубил всяка надежда за спасение, бива излекуван от една стара жена, с кафе и паяжина, сварени наедно.

Веднага след освобождението в Русе се открива гимназия. Баща ми отново моли дядо ми да го подкрепи, за да се запише в гимназията, но той му отговаря: "Ето виж, поогледай се, всичко в двора е изгорено от турците, трябва да почвам от игла до конец. Но баща ми не се отчайва, грабва се и отива в Русе.

Записва се в гимназията. Намира си евтина квартира в "Мечка махала", край Дунава, зад старите хали на града. пише малки статийки в местния вестник, надписва абонатите и лично ги разнася из града и околните села - пеша и едновременно учи.

Той никога не можеше да извини нито един младеж, че не могъл да вземе образованието си защото нямало кой да го поддържа. той казваше: "Който иска да постигне нещо добро, той ще намери триста начина за това".

В Русенската гимназия баща ми имал двама съученици - двама братя, синове на богат аптекар - Силаги. Те и двамата били слаби ученици със нисък успех. Веднъж се похвалили на баща си, че в техния клас има много способен ученик, но много беден. тогава бащата решил да го покани в къщи и да се запознае с него. Когато баща ми отишъл, аптекарят се обърнал към него с думите: - "Е, момче, кажи ми можеш ли да станеш пастир на моите магарета?" Но баща ми въпреки голямата неволя, в която изпаднал, честен и горд се засегнал от думите на аптекаря. Как, иска пастир на магаретата му да стана? Последвалото обяснение изяснява нещата. - "Искам да станеш учител на моите синове - магарета, които имат всичко, дори и това, което не може да се измисли, но не искат да учат. Приемаш ли да дойдеш в моя дом? Ще имаш самостоятелна стая, ще те храня, ще се грижа за тебе. Всяка година ще ти шия по един нов костюм и ще ти купувам по един чифт нови обуща. Само да се съгласиш да живееш между синовете ми и да им помагаш в уроците.

Баща ми приел с удоволствие и останал в тази добра къща до края на гимназията.

1883 г.
Руси Радков - ученик в Русенската гимназия

Но ето, че един ден по средата на часа училищният слуга чука на вратата на класната стая и вика баща ми в дирекцията. Тай моментално премислил и решил, че няма абсолютно никакви провинения, но досега никой не го е викал в дирекцията и то посред часа. Все пак се развълнувал. Слугата отваря вратата на дирекцията и ново чудо - насреща му седи Русенският владика и гледа право в него:

- Ти ли си момче, Руси Радков?

- Да аз съм.

- Добре, аз се интересувах, кой ученик е с най-добро поведение и успех и едновременно е най-затруднен парично. Директорът ми даде твоето име. Решил съм от моите лични средства да отделя една стипендия за такъв ученик. Ти приемаш ли?

Баща ми, трогнат до сълзи, целува десницата на владиката и приема скъпото дарение - така той свободно започнал да диша и да благославя куража и съдбата си.

Свършва като отличник Русенската гимназия

Току-що свършил гимназия, и се обявява Сръбско-Българската война. Той се записал доброволец в студентския легион.

След войната идва в София и иска за се запише във висш учителски институт, но повлиян от братовчеда си Кикименов, който се е върнал от Русия, кандидатства в конкурса за военното училище. Началник на военното училище е брат на майка му. Конкурсът завършва благополучно и изведнъж стрелката на живота му се обръща от учителството към военната служба.

Един ден вуйчо му го извиква служебно в кабинета си и му заповядва - Утре ще се скриеш така, че никой да не знае къде си и така ще останеш 24 часа! Баща ми стъписан го пита - Защо? - Нищо повече няма да чуеш от мене, това е моя заповед!

След 24 часа баща ми разбира, че в този ден е бил детрониран и изгонен Княз Батенберг и че военното училище е трябвало да участва в тази акция. И понеже вуйчото е искал да спаси племенника си от евентуални усложнения, го е предупредил да се скрие, за да не участва в акцията.

Завършва училището с VIII випуск - 1888 г. През тази година, като млад подпоручик служи в 7 пехотен полк - Разград.

Капитан Руси Илиев Радков - 1891 г. - Шумен

Същата година се оженва за майка ми Руцка Цони Гергева от Разград. Скоро е преместен в Шумен на служба в Преславския полк, а от там в София като адютант на генерал Савов, който става военен министър.

25 ноември 1891 г., Шумен
Господа офицерите от Седми Преславски пехотен полк

През 1893 год. военният министър изпраща баща ми да следва висша генерал-щабна академия в Торино - Италия. Там живее четири години заедно със семейството си.

1895 г.
Семейство Руцка и Руси Радкови в Италия

В Италия са летували и в Сан-Ремо на море, където баща ми и брат ми едва не са се удавили. Там баните са били строго отделни, мъжките и женските. Мама била със сестра ми, а баща ми с брат ни. Техните морски бани се вдават навътре в морето, оградени с дървени решетки, може би срещу акули. Баща ми тръгва с десетгодишния си син и вижда, че в едната решетка има много хора, а в другата по-малко, решава, че сигурно, където хората са по-малко, решетките са с дъно, и енергично, с момчето в ръка, се хвърля във водата. Всъщност, решетката е без дъно и той заедно с детето потъва, но нали беше мъж на място успява само с една ръка и крака да изплува заедно с брат ми. Поръчва на сина си да не казва нищо на мама, за да не я уплаши и тревожи. Сядат на обяд на масата и по едно време брат ми казва: - Мамо, искам нещо да ти кажа, но татко поръча да мълча! - Тогава мама настояла и узнала за тяхното премеждие. На другия ден на морето мама взела синчето си в дамския плаж.

1895 г.
Руси и Руцка Радкови с децата на разходка във Венеция

В Италия родителите ми са посетили прочутия карнавал в Ница, където, облечени в български национални костюми, са дефилирали на този весел празник.

Посетили са и първото Световно Парижко изложение.

След завършването си служи пак в Разград и пак в София. От София пращат баща ми на служба в Сливен. Като генералщабен офицер, при всяко местене са го повишавали в службата. Тук се ражда сестра ми Надежда (1902 г.). Аз съм била вече на четири и половина годинки.

В Плевен баща ми служи от 1908 г. до 1911 като командир на 17-и Доростолски полк и след това като началник щаб на 9-а пехотна дивизия.

В 1912 г. се обявява Турско-българската война. Баща ми участва в обсадата на Одрин. Преди края на войната беше началник на тиловото управление на 11 армия, със седалище Прилеп. Той имаше много ордени за храброст и заслуги.

На фронта при Чаталджа, като командир на полк, на всяка цена трябвало да се завладее някаква непристъпна кота! Неприятелят бил многочислен. Той почувствал как корпусът му се колебае и може да изпадне в паника. Бързо съобразявайки грабва знамето от знаменосеца, застава в първата бойна редица с думите: - "Хайде, момчета, който иска да тръгне след командира си!" С бурно "ура" целият полк се хвърля лудо в атаката и завладява съдбовната кота.

През цялото време от почти непрекъснатата петгодишна война той пращаше в къщи само половината от заплатата си. Другата половина раздаваше на бедните войници. Него не са го наричали командирът, а "бащата" на полка. Такъв беше той, скъпият ми славен баща.

Няколко думи за външния вид на баща ми. На ръст беше над среден, тънък, строен, но не слаб. С красиви големи бадемови очи, кротък, мек поглед. Среден правилен нос, високо и открито чело, гъсти вежди и дълги мустаци, грижливо поддържани, мека кафява коса. До 83 год. възраст тук-там бял косъм и никаква плешивост. Имаше положителен и твърд характер (капанец), но винаги беше много сдържан, любезен и вежлив. Никога не сме го чували да избухва, ругае или обижда. Респектираше с мълчанието си и спокойните си съвети. Обичаше реда в книжата си и работните си чекмеджета. Като пенсионер, през свободното си време работеше обществена работа. Председателстваше почти всички дружества в града. И когато майка ми роптаеше за това че му отнема много време той отговаряше: - "Ако няма хора алтруисти, кой ще върши обществените работи?"

Когато в земеделско време му предлагаха да стане народен представител той заяви: "Ако премахнете заплатите на народните представители, приемам поканата. Така разбирам да се служи на народа."

Помина се от диабет на 9 октомври 1944 г. в Разград. На погребението му присъства и отдаде военни почести съветска военна част, пребиваваща в града тогава.

Спомням си за Разград, след уволнението на баща ми, когато мама му правеше сутрин попарка, с много сирене и хубаво нетопено биволско масло. Тогава в околностите на Разградските села отглеждаха много биволи и биволици, които се използваха в земеделската работа. На прочутия разградски пазар се продаваше неповторимото биволско кисело мляко, със сладък каймак два пръста дебел и нетопено биволско масло, оформено с дървена лъжица на големи топки, като ананасов плод. А какъв вкус имаше...! Не може да се опише с думи, а само който има щастието да отиде там и лично опита вкуса му, ще ме разбере.


©1999   Любов Винарова. Всички права запазени. Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Любов Винарова